Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Да - отвърна Певара. - Но когато свържат мъж и жена, мъжът трябва да води. Ти трябва да го поемеш.
- Как?
- Не знам. Ще се опитам да ти го прехвърля. _Ти_ трябва да контролираш потоците.
Той я изгледа и тя се приготви да му прехвърли властта над кръга. Вместо това той я _завладя_. Притеглена беше в стихийна, неудържима връзка, дръпната - сякаш за косата - и запокитена в нея.
От силата в това зъбите й едва не затракаха и имаше чувството, че задърпаха кожата й, за да я смъкнат като дреха. Певара затвори очи, пое си дъх и не си позволи да се съпротивлява. Искала беше да опита това. Може би щеше да е от полза. Но за миг я обзе пълна паника.
Беше свързана с _преливащ мъж_, едно от най-страшните неща, които бе познавала някога земята. Сега той имаше пълна власт над нея. Силата й потече през нея, заля го и Андрол изпъшка.
- Толкова много… - отрони той. - Светлина, колко си силна!
Тя си позволи да се усмихне. Връзката донесе със себе си буря от усещания. Можеше да усети чувствата на Андрол. Беше уплашен като нея. Също така беше _твърд_. Беше си представяла, че да се свърже с него ще е ужасно, заради лудостта му, но изобщо не долови лудост.
Но сайдин… този втечнен огън, с който той се бореше, като влечуго, което се опитваше да го погълне. Тя се отдръпна.
Беше ли покварен? Не беше сигурна дали може да го разбере. Сайдин беше толкова различен, толкова чужд. Откъслечните сведения от ранни времена говореха за покварата като за масло, хлъзгащо се по повърхността на река. Е, виждаше река… по-скоро поток всъщност. Като че и Андрол беше искрен с нея и не беше много силен. Не можеше да долови никаква поквара… но пък и не знаеше какво да търси.
- Чудя се… - заговори Андрол. - Чудя се дали мога да направя портал с тази сила.
- Порталите не действат вече в Черната кула.
- Знам. Но непрекъснато имам чувството, че мога да ги усетя на върха на пръстите си.
Певара отвори очи и го погледна. Можеше да усети искреността му в кръга, но сътворяването на портал изискваше _много_ от Единствената сила, поне за жена. Андрол щеше да е многократно по-слаб за този сплит. Възможно ли беше за мъж да трябва друго равнище на сила?
Той протегна ръка и по някакъв начин сля Силата й със своята и тя усети как Андрол задърпа Единствената сила през нея. Помъчи се да запази самообладание, но не й хареса, че владее той. Нищо не можеше да направи!
- Андрол - каза тя. - Освободи ме.
- Чудесно е… - прошепна той със замаян поглед, докато се изправяше. - Това ли е усещането да бъдеш един от другите? От тези с мощ в Силата?
Привлече още от силата й и я използва. Из стаята във въздуха започнаха да се вдигат предмети.
- Андрол!
Паника. Същата паника, която бе изпитала, след като чу, че родителите й са загинали. Не беше изпитвала това чувство на ужас от над сто години, откакто бе взела изпитанието си за шала.
Той имаше власт над преливането й. Абсолютна власт. Певара започна да се задъхва, да се опитва да стигне до него. Не можеше да използва сайдар, без той да й го освободи и върне… но той можеше да го използва срещу нея. През ума й пробягаха образи как Андрол използва силата, за да я завърже във Въздух. Не можеше да сложи край на връзката. Само той можеше.
Изведнъж той го забеляза и се ококори. Кръгът изчезна като мигване на окото и силата й отново се беше нейна. Без да мисли, тя замахна. Това нямаше да се случи повече. _Тя_ трябваше да владее. Сплитовете изригнаха от нея, преди да е разбрала какво прави.
Андрол падна на колене, ръката му помете инструментите и парчетата кожа по масата.
- Какво направи? - изпъшка той.
- Таим каза, че можем да си изберем всеки от вас - промълви Певара, щом осъзна, какво _наистина_ бе направила. Беше го обвързала. В известен смисъл обратното на това, което той бе направил с нея. Помъчи се да успокои разтуптяното си сърце. Усещането за него избуя в едно кътче на ума й, като онова, което бяха изпитали в кръга, само че някак по-лично. Интимно.
- Таим е чудовище! - изръмжа Андрол. - Знаеш го. Взимаш думата му за това, което можеш да направиш, и го правиш без мое разрешение?
- Аз…
Андрол стисна зъби и Певара мигновено почувства… _нещо_. Нещо чуждо, нещо странно. Беше все едно, че се вглежда в себе си. Усещаше как собствените й чувства кръжат и се връщат към нея безкрайно.
_Същността_ й се сля с _неговата_ сякаш завинаги. Знаеше какво е да бъде той, да мисли като него. Видя живота му и бе погълната от спомените му. Ахна и падна на колене пред него.
Усещането заглъхна. Не напълно, но заглъхна. Все едно, че беше плувала сто левги през кипнала вода и едва сега изплуваше на повърхността, забравила какво е да имаш нормални чувства.