Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Светлината да те освети.
- И теб, приятелю.
Глава 2
Изборът на Аджа
Певара правеше всичко по силите си да се престори, че не е ужасена.
Ако тези ашамани я познаваха, щяха да разберат, че да седи спокойно и кротко не е естественото й състояние. Върна се към основното упражнение на Айез Седай: преструваше се на спокойна, макар изобщо да не беше спокойна.
Стана с усилие. Канлер и Имарин се бяха оттеглили да навестят младоците от Две реки и да се уверят, че вървят винаги по двама. Така отново беше останала сама с Андрол, който кротко работеше по ремъка - с две игли едновременно зашиваше и кръстосваше дупките от двете страни. Беше се съсредоточил върху работата си като истински майстор занаятчия.
Тя тръгна към него и той изненадано вдигна глава. Тя едва сдържа усмивката си. Може и да не й личеше, но умееше да се движи безшумно, когато потрябва.
Загледа се навън през прозорците. Дъждът се беше усилил.
- След толкова много седмици _привидност_, че ще връхлети всеки момент, най-после идва.
- Облаците трябваше да се излеят рано или късно - каза Андрол.
- Дъждът не изглежда естествен - отвърна тя, стиснала ръце зад гърба си. Усещаше студенината през стъклото. - Не отслабва и не се усилва. Един и същ непрекъснат порой. Много мълнии и много малко гръм.
- Мислиш ли, че е от ония? - попита Андрол. Нямаше нужда да уточнява какво иска да каже с „ония”. По-рано през седмицата обикновени хора в Кулата - нито един Аша’ман - бяха започнали да избухват в пламъци. Просто… пламъци, необяснимо. Бяха загубили четирийсет души. Мнозина продължаваха да твърдят, че е работа на някой побеснял Аша’ман, макар мъжете да се бяха заклели, че никой не е преливал наблизо.
Тя поклати глава, загледана в няколкото души, които бавно се тътреха по калната улица. Отначало бе една от онези, които смятаха смъртните случаи за работа на някой обезумял Аша’ман. Сега приемаше тези събития, както и други странности, като нещо много по-лошо.
Светът се разнищваше.
Трябваше да е силна. Самата тя беше измислила плана да се доведат тук жени, които да обвържат тези мъже, въпреки че го беше предложила Тарна. Не можеше да позволи да разберат колко я безпокои, че е заклещена тук срещу врагове, които могат да принудят човек да мине на страната на Сянката. Единствените й съюзници бяха мъже, които само преди няколко месеца щеше да преследва усърдно и да опитомява безмилостно.
Седна на столчето до него и каза:
- Бих искала да обсъдим този „план”, който съставяш.
- Не съм сигурен дали изобщо съм съставил план, Айез Седай.
- Сигурно бих могла да предложа някой.
- Не бих отказал да го чуя - отвърна Андрол, макар да присви очи.
- Какво не е наред? - попита тя.
- Онези хора навън. Не ги познавам. И…
Тя отново погледна през прозореца. Единствената светлина идваше от сградите, червено-оранжево сияние тук-там в мократа нощ. Минувачите продължаваха да се движат много бавно по улицата, през светло и тъмно.
- Дрехите им не са мокри - прошепна Андрол.
Смразена, Певара осъзна, че е прав. Мъжът отпред бе с шапка с широка периферия, смъкната надолу, но от нея не се стичаше вода. Селяшкото му облекло не беше засегнато от пороя. А роклята на жената до него изобщо не се издуваше от вятъра. А после Певара видя, че един от по-младите мъже държи едната си ръка зад гърба, сякаш тегли товарно животно… но животното изобщо го нямаше.
Двамата гледаха мълчаливо след фигурите, докато те не се отдалечиха в нощта. Видения с мъртъвци ставаха все по-обичайни.
- Каза, че имаш предложение? - Гласът на Андрол трепереше.
- А… Да. - Певара откъсна поглед от прозореца. - Дотук цялото внимание на Таим беше съсредоточено върху Айез Седай. Всички жени бяха пленени. Аз съм последната.
- Предлагаш се като стръв.
- Те _ще дойдат_ за мен. Въпрос само на време.
Андрол опипа с пръсти ремъка и сякаш остана доволен.
- Трябва да те измъкнем оттук.
- Нима? - Тя повдигна вежда. - Издигната съм до положението на девица, която трябва да бъде спасена, така ли? Много храбро от твоя страна.
Той се изчерви.
- Сарказъм, а? От Айез Седай? Нямаше и да помисля, че ще го чуя с ушите си.
Певара се засмя.
- О, Андрол. Ти наистина не знаеш _нищо_ за нас, нали?
- Честно ли? Не. Отбягвал съм ви през повечето си живот.
- Е, предвид… вродените ти склонности, може би е било разумно.
- Преди не можех да преливам.
- Но си подозирал. Дошъл си тук, за да се научиш.
- Любопитен бях. Това е нещо, което не бях опитвал.