Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
- Освен омразата към мъжете.
- Ако ви мразехме, щяхме ли да дойдем тук, за да поискаме да ви обвържем? - Беше честна всъщност. Макар самата тя да не мразеше мъжете, много Червени ги мразеха… или най-малкото гледаха на мъжете с подозрение. Надяваше се да промени това.
- Мотивите на Айез Седай са странни понякога - каза Андрол. - Това всеки го знае. Все едно, макар и да не си като повечето от сестрите си, виждал съм онзи поглед в очите ти. - Поклати глава. - Няма да повярвам, че си тук, за да ни помогнеш. Както не можех да повярвам, че Айез Седай, които залавяха преливащи мъже, наистина мислеха, че им помагат. Както не вярвам, че един палач прави услуга на престъпник, като го убива. Това, че нещо трябва да се направи, не означава, че извършителят му е приятел, Певара Седай. Съжалявам.
И се зае отново с кожата.
Раздразнението на Певара се усили. Почти го беше спечелила. Самата тя _харесваше_ мъжете. Често беше мислила, че Стражниците ще са от полза. Не можеше ли този глупак да разпознае протегнатата през бездната приятелска ръка?
„Успокой се, Певара. Доникъде няма да стигнеш, ако те води гневът.” Този мъж трябваше да застане на нейна страна.
- Това е част от седло, нали? - попита тя. - Подпруга.
- Да.
- Правиш бодовете на зигзаг.
- Това си е мой похват. Помага да не се разширява скъсаното. И освен това е и красиво.
- Добра ленена нишка, нали? С восък ли е намазана? Единична кука ли използваш за тези дупки, или двойна? Не видях добре.
Той я изгледа нащрек.
- Разбираш от кожарство?
- От чичо ми. Научи ме на някои неща. Позволяваше ми да работя в дюкяна, когато бях малка.
- Може би съм го срещал.
Тя замълча. Колкото и да твърдеше Андрол, че е добра в насочването на разговор, този го хвърли в посока, в която не искаше да тръгва.
- Е? - попита Андрол. - Къде живее той?
- В Кандор.
- Ти си _кандорка_?
- Разбира се. Не ми ли личи?
- Тъкмо си помислих, че май долавям акцента - каза той и дръпна здраво два бода. - Бил съм там. Може наистина да познавам чичо ти.
- Той е мъртъв. Убит от Мраколюбци.
- Съжалявам.
- Беше преди повече от сто години. Липсва ми семейството, но те трябва вече да са измрели, дори и да не са ги убили Мраколюбци. Всички, които познавах у дома, са мъртви.
- Съжалението ми е още по-дълбоко тогава. Честно.
- Отдавна беше - отрони Певара. - Мога да си спомням с обич за тях, без непременно да се намесва болка. А твоето семейство? Братя, сестри? Племеннички, племенници?
- По малко от всичко.
- Виждаш ли ги изобщо?
Андрол я изгледа.
- Опитваш се да ме въвлечеш в приятелски разговор, за да докажеш, че не се чувстваш неловко с мен. Но съм виждал как вие, Айез Седай, гледате на хора като мен.
- Но…
- Кажи, че не ни намираш за отблъскващи.
- Не бих казала, че това, което правите, би трябвало да е…
- Точен отговор, Певара.
- Е, добре. Мъже, които могат да преливат, _наистина_ ме притесняват. Причинявате ми сърбеж навсякъде и става все по-лошо, колкото по-дълго стоя тук, в обкръжението ви.
Андрол кимна, удовлетворен, че е успял да го изтръгне от нея.
- Само че - продължи Певара - го чувствам така, защото е насадено в мен от десетилетия. Това, което правите, е ужасно неестествено, но ти самият _не ме_ отвращаваш. Ти си просто мъж, който се опитва да прави нещата възможно най-добре, и не мисля, че това заслужава отвращение. Все едно, готова съм да надмогна задръжките си в името на общото добро.
- Това е по-добре, отколкото можех да очаквам. - Той погледна към оплисканите от дъжда прозорци. - Покварата е очистена. Това не е неестествено вече. Ще ми се… Ще ми се да можех да ти _покажа_, жено. - Той я изгледа рязко. - Как се прави един от онези кръгове, за които спомена?
- Ами… Всъщност никога не съм го правила с преливащ мъж, разбира се. Доста изчетох, преди да дойда тук, но повечето от това, с което разполагаме, са слухове. Толкова много неща са били изгубени. Първо трябва да се поставиш на границата на прегръщането на Извора, а след това да се разтвориш към мен. Така установяваме връзката.
- Добре. Ти не държиш Извора обаче.
Беше си направо нечестно - това, че мъж може да разбере кога жена държи Единствената сила и кога не. Певара прегърна Извора и се изпълни със сладкия нектар на сайдар.
Пресегна се, за да свърже с Андрол, както щеше да го направи с жена. Така уж трябваше да започне, според записките. Но не беше същото. Сайдин беше порой и онова, което бе чела, беше вярно. Нищо не можеше да направи с потоците.
- Действа ли? - попита Андрол.