Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Нервите му най-сетне се успокояваха до по-нормално състояние на предпазливост. Последното, което искаше сега, бе да губи време да се оправя с някакъв труп. Нямаше представа колко е часът, но знаеше, че колкото по-късно стигне в „Палата“, толкова по-трудно ще е да говори с управителя и толкова повече преднина ще имат съперниците му. Позволи си да се усмихне при мисълта, че поне един от тези съперници ще го мисли за мъртъв, но знаеше, че в такъв случай майорът ще очаква вест — без съмнение скоро — от този млад агент. Значи със сигурност можеше да очаква второ посещение в най-близко бъдеще, този път със сила. Не беше в безопасност в стаята си, докато нещата не се уталожеха, което означаваше, че ще му се наложи да се отърве от тялото веднага, защото наистина не искаше да го остави така — вероятно за дни. Обонянието му не беше чак толкова слабо.
Бързо се приведе в приличен вид за „Старият палат“: обръсна се, изми се в легена и смени дрехите си — чиста бяла риза, черни панталони, вратовръзка и жилетка. Взе парите, които държеше скрити в стаята, и три книги със стихове (включително „Персефона“), среса все още мократа си коса пред огледалото. Смачка старата си носна кърпа и я хвърли, после пъхна една чиста и бръснача си в джоба на палтото. Отвори прозореца и излезе, за да види дали близките прозорци светят. Не светеха. Върна се в стаята, хвана трупа под мишниците, измъкна го на покрива и го завлече чак до другия край. Погледна надолу към купчината боклук до вечно затлачената канавка, преметна тялото през ръба и го бутна. Ако имаше късмет, нямаше да разберат веднага дали е паднал, или е бил убит на улицата.
Върна се в стаята, взе бастуна и сабята, духна лампата и пак тръгна по покривите. На петата сграда, която беше необитаема, разби една капандура и се спусна в тъмнината. Опипа дървения под, намери една разхлабена дъска и скри сабята под нея. Може би никога нямаше да се върне да я вземе, но пък вероятно други войници щяха да претърсят стаята му и колкото по-малко неща откриеха от падналия си другар, толкова по-добре. Отново заопипва в тъмното и намери стълбището за долния етаж. След няколко секунди се озова на улицата, все още в приличен вид. Още една душа тежеше на съвестта му.
Публичният дом беше кръстен така заради близостта си до истинска кралска резиденция, изоставена — укрепените й стени бяха безкрайно демодирани — преди почти двеста години. Отначало се използвала за дом на незначителни царски особи, после за военно министерство, след това за оръжеен склад, а накрая и понастоящем — като седалище на Кралския институт за наука и изследвания. Макар да изглеждаше, че подобна организация едва ли би насърчавала процъфтяването на бардак наблизо, всъщност разнообразните занимания на Института се подкрепяха почти до едно, в дух на съревнование, от най-заможните личности в града, като всеки искаше пръв да финансира някое изобретение и откритие, за да остане името му навеки свързано с нещо трайно и полезно. В замяна членовете на Института се бореха помежду си да привличат благодетели: двете общности — на привилегированите и на учените — бяха създали помежду си цял отрасъл, чиято икономика се градеше на ласкателството, фаворитизма и обилната консумация, която произтичаше и от двете. И съответно „Старият палат“ процъфтяваше.
Сградата беше сгушена между дълъг цяла пресечка ред еднакви солидни къщи от сив камък. Входът бе в зеленина и ярко осветен. От улицата се влизаше през желязна врата и покрай будка с охрана. Чан застана така, че да се вижда ясно, изчака да отключат и тръгна към самата къща. Вътре бе топло и светло, чуваше се музика и далечен изискан смях. Хубава млада жена дойде да му вземе палтото. Той отказа, но й даде бастуна си и една монета. Отиде в дъното на фоайето, където кльощав мъж с бяло сако и с бележник в ръка го погледна с изражение, което беше на ръба на благоразумно развеселеното.
— Идвам при мадам Крафт — каза Чан.
— Не съм сигурен, че е свободна. Всъщност съм сигурен, че не е.
— Важно е — каза Чан и го прикова с поглед. — Ще платя за времето й, колкото тя прецени. Казвам се Чан.
Мъжът присви очи, огледа още веднъж Чан от главата до петите, кимна, надраска нещо на малко зелено листче, пъхна го в един кожен цилиндър и мушна цилиндъра в една медна тръба на стената. Чу се задавено съскане и цилиндърът изчезна. Минаха няколко минути. Мъжът не обръщаше никакво внимание на Чан. С внезапен звън коженият цилиндър се появи от друга тръба и тупна в медното коритце под нея. Мъжът го взе, измъкна от него листче синя хартия и го прочете. Погледна Чан с безизразна физиономия, която все пак излъчваше презрение, и каза: