Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Заизкачва се по стълбището. Движеше се бързо и тихо, държеше бастуна пред себе си. На всяка площадка поглеждаше вратите. Всички изглеждаха заключени, обитателите им бяха притихнали. Може би ключалката просто беше изритана от някой забравил ключа си наемател? Възможно беше, но вродената подозрителност на Чан нямаше да се успокои, докато не стигнеше до своята врата на шестия етаж… а тя зееше широко отворена.
Чан бързо дръпна дръжката на бастуна и дългото острие лъсна. Другата част хвана така, че да може да я използва като тояга или за да отбива удари. Заслуша се. Чуваше шума на града, слабо, но ясно. Прозорецът му беше отворен, което значеше, че някой е излязъл на покрива — за да избяга или за да души наоколо. Продължи да чака, очите му не се откъсваха от вратата. Който и да беше вътре, го бе чул да се качва по стълбите и сигурно го чакаше да влезе… и вероятно губеше търпение също като него.
Накрая чу от тъмната стая ясно шумолене. И пак. После изпляскаха крила. Гълъб. Беше влетял през отворения прозорец. Чан отвратено се намръщи и тръгна към вратата.
Влезе, усети движение вляво и инстинктивно — и понеже познаваше стаята — се хвърли надясно в ъгълчето между високия гардероб и стената, като вдигна бастуна пред себе си. Острието на сабята, която замахна към него иззад вратата, блесна на лунната светлина откъм прозореца. Той блокира с бастуна и се хвърли към нападателя, протегнал дясната си ръка право напред.
Мъжът изпъшка от болка и Чан усета как острието прониква дълбоко. Пусна бастуна и хвана ръката, с която мъжът държеше сабята, за да се предпази. С дясната си ръка измъкна дългата тънка кама и бързо го наръга още три пъти като игла на шевна машина; завърташе камата, докато я вадеше. На третия удар усети как силата напуска китката на мъжа, отпусна хватката си и отстъпи назад. Мъжът се строполи на пода и изхърка. Щеше да е по-добре да го беше разпитал, но нямаше какво да се прави.
Когато се стигнеше до насилие, Чан беше реалист. От опит знаеше, че няма място за грешка и че често не става дума толкова за късмет, колкото за сила на волята. Твърдата решителност бе жизненоважна и всяко колебание бе смъртоносна грешка. Всеки би могъл да загине от ръката на друг, независимо от обстоятелствата, и винаги съществуваше възможността човек, който никога не е хващал сабя, да направи с нея нещо, което не би очаквал никой нормален фехтовач. През живота си беше налагал и бе понасял всякакви наказания и не хранеше илюзията, че уменията му ще го защитават винаги и от всички. Точно в този момент имаше късмет, че желанието да запази тишина беше изправило противника му пред избор — вместо револвер бе използвал оръжие, смешно неподходящо за убийство в толкова тясно помещение. Но ако той не го бе наръгал, а бе побягнал, вторият удар на сабята щеше да го покоси.
Запали лампата, видя гълъба и — чувстваше се особено глупаво да заобикаля мъртвеца — го изгони. Стаята не беше много разхвърляна. Беше претърсена внимателно, но не бяха искали да унищожат нищо, и тъй като вещите му бяха малко, той бързо щеше да ги сложи по местата им. Приближи се до все още отворената врата и се ослуша. Откъм стълбището не се чуваше нищо, което значеше, че или никой не е чул, или че наистина е сам в сградата. Затвори вратата — беше избита като онази на входа — и я подпря с един стол. Чак тогава коленичи, избърса камата в униформата на мъжа и я плъзна в бастуна. Подпря го до стената и погледна нападателя си.
Беше младеж с къса руса коса, черна униформа със сребърни нашивки, черни ботуши и сребърен знак на вълк, който поглъща слънцето. На дясното му рамо имаше сребърен еполет — лейтенант. Чан бързо претърси джобовете му и намери само малко пари (които взе) и носна кърпа. Огледа тялото по-внимателно. Първият му удар беше попаднал в ребрата от едната страна. Следващите три бяха под гръдния кош и в белите дробове, ако се съдеше по кървавата пяна на устата на мъжа.
Въздъхна. Не познаваше тази униформа. Ботушите говореха за кавалерист, но офицерите можеха да носят каквито искат обувки, а кой младеж, достатъчно глупав да стане военен, не би искал и високи черни ботуши? Вдигна сабята. Беше скъпа, идеално балансирана и ужасно остра. Дължината, плавната извивка и ширината на острието я правеха оръжие за конници, за посичане. Може би лека кавалерия — не и хусар, ако се съдеше по униформата му, по-скоро драгун или улан. Войска за бързо реагиране и разузнаване. Чан се наведе над тялото и разхлаби ножницата. Прибра сабята в нея и я хвърли на сламеника. Щеше да се отърве от тялото, но ако му потрябваха пари, можеше да изкара нещо от сабята.