Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

Черната маска, покрила лицето на Кре, се пропука, средното око се отвори и пламна с черни пламъци, сякаш в челото му бе прогорена черна дупка.

Зловещ смях изпълни мрака.

Пак се срещаме.

Това бе гласът на Калверум Рекс, Кралят на черепите.

Нима си въобразяваше, че ще ми се изплъзнеш толкова лесно? — Гласът прокънтя заплашително. — Аз съм навсякъде.

Джейк отказа да се предаде на страха. Запази присъствие на духа, освободи гърлото си от буцата, която бе заседнала там, и каза:

— Но ти не си тук. Не можеш да дойдеш тук, нали?

Отговори му тихо, заплашително ръмжене, което потвърди подозренията на Джейк.

— Не можеш да преминеш през Великия вятър — продължи момчето. — Само сянката ти е успяла да се промъкне, за да отрови всичко, до което се докосне.

Ръмженето премина отново в смях.

Умно момче. Би трябвало да си достатъчно умно, за да знаеш какво искам.

Джейк трябваше да замълчи, но не можа да се сдържи и отвърна:

— Ключът на времето. Нуждаеш се от него, за да преминеш през бурята, както това сторихме аз и моите приятели.

И ти ще ми го дадеш. Кре пристъпи напред и вдигна кинжала. От начина, по който трепереше ръката на египтянина, Джейк можеше да заключи, че дори това движение изисква големи усилия от страна на Калверум Рекс, който бе обладал тялото на магистъра. Кралят на черепите едва успяваше да се промъкне през бурята, въпреки помощта на кръвния камък. За да потвърдят предположенията на Джейк, следващите думи на Калверум Рекс прозвучаха по-тихо, сякаш идваха от по-далеч и заглъхваха. Дай ми Ключа на времето и ще освободя теб и твоите приятели.