Освобождението на Атлантида
- Автор: Дэй Алисия
- Серия: Воините на Посейдон #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-25-9
- Переводчик: Теодора Кузманова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Освобождението на Атлантида». Краткое содержание книги:
Принц воин…
Лорд Джъстис е направил най-голямата саможертва, за да спаси брат си и е платил с неописуемо мъчение. Сега се е завърнал, спасен от смъртта, с разклатен ум и с мисия, от която не може да избяга – трябва да намери изгубената Звезда на Артемида. Но красивата човешка жена, която се е заклел да защитава е застрашена от зло, което може да унищожи и двамата.
Жена на науката…
Артефактите от Атлантида говорят на д-р Кийли Макдърмът и също така й показват видения от отминали животи. Древното откритие я хвърля в свят между миналото и настоящето, между реалността и илюзията и когато се среща със свирепия воин на Атлантида, който е назначен да я защитава, се разкъсва между страх и изкушение. Докато световете им се сблъскват, същото се случва с опасността и желанието.
Устните му се извиха в съвсем лека подигравателна усмивка и тя осъзна, че се е вторачила
в него като полудяла от любов студентка по-дълго отколкото можеше да си признае.
Или го гледаше като някой, който се страхуваше за живота си.
- Мога да подсигуря повече светлина, ако искате да ме оглеждате по-задълбочено, милейди - предложи й той с дрезгав и съблазнителен глас. - Обаче открих, че след всичко, което се случи днес, не мога да владея себе си, а и твоето изучаване не ми помага да се въздържа и да не действам, воден от най-низшите си импулси.
- Не звучиш като побъркан човек - каза тя бързо, след което му се усмихна. - Съжалявам. Наистина. Не се опитвам да те измъчвам или да те разстройвам по какъвто и да е начин. -Опита се гласът й да бъде спокоен и равен, докато отстъпваше няколко крачки назад. -Въпреки това трябва да признаеш, че ми дължиш някакво обяснение. Но нека да започнем с това как дойдохме тук и как можем да се измъкнем, какво ще кажеш? След това можем да преминем на по-трудните въпроси, като например откъде ме познаваш?
Обмисляше дали да не му покаже дървената фигура и да го попита за нея, но реши да не го прави. Все още не. Установяването на връзка между тях двамата, без значение колко напрегната, не й се струваше много мъдро, като се имаше предвид сегашното му състояние.
Първо - да се разбере с лудия мъж, а след това можеше да изпада в истерична паника. Точно така. След като бе прекарала толкова нощи, пазейки гробниците от мародери, от които уж не се страхуваше, добре де, поне малко, я бяха научили да се държи хладнокръвно и да не показва страха си.
Той помаха с ръка и редица фенери, които обграждаха пещерата, грейнаха в синьо-зелена светлина. Ахна, не заради номера със светлините, а заради огромното пространство, което се разкри пред погледа й. Включително и голямо, приличащо на езеро, водно тяло, което сигурно бе минералният извор, който по-рано бе помирисала. Бавно се завъртя в кръг, докато разучаваше пещерата и блестящите скъпоценни камъни вградени в стената. Научното любопитство почти преодоля страха от това, което той смяташе да направи с нея. Или на нея.
- Това да не е геода? - промърмори, повече на себе си, но той отвърна.
- Да. Отчасти. Залата точно над нас е геода и е била използвана за лековитите ритуали в храма. Но това е само пещера, въпреки че във всяка стена е вграден скъпоценен камък, поне тези познати в Атлантида - отвърна й като бавно се приближи към нея. - По-красива си, отколкото си представях.
Внезапната промяна на темата я хвана неподготвена и тя веднага зае отбранителна позиция.
- Защо? Защо си си ме представял? И защо сме тук и кой, по дяволите, си ти? Чух че принцът и неговият брат, тоест другият принц казват, че си изгубеният им брат. Защо не си задно с братята си? Блудният син ли си или нещо такова?
Джъстис присви очи.
- Чула си доста. Колко време си била в Атлантида? Достатъчно дълго, за да може някой от тях да те обяви за своя? - гласът му бе нисък, видимо напрегнат, сякаш едва се възпира да не й се нахвърли.
Отново отстъпи назад, вдигна ръце напред и ги обърна с дланите към него, сякаш искаше да се защити и да сложи край на всякакви луди идеи, които му се въртяха в съзнанието.
- Вижте, господин Джъстис или принц Джъстис, или каквото предпочитате, не знам за какво говорите. Не принадлежа на никого. Не сме в дванадесети век. Вашият приятел Лиам дойде в офиса ми и ми даде възможността да изучвам Атлантида. Аз съм археолог и аз... - Тя спря. Не знаеше как да продължи.
Той се успокои донякъде и напрегнатите му мускули се отпуснаха за момент, но след това през лицето му премина прилив на нещо, наподобяващо отчаяние и отмъщение и той потрепна.
- Изглежда, че не можем да мислим трезво, когато ти си наоколо, Кийли. Може би трябва да си починем, докато се изкъпем, за да можем да продължим разговора си, когато не смърдим на кръвта и саможертвата на Фарнасий.
- Починем! Починем! - чу гласа си тя, който се извиси и заприлича на крясък, но не можеше да се спре. - Шегуваш ли се с мен? Току-що избяга от място, което не би трябвало да съществува, един жалък човечец се самоуби в ръцете ти с твоя меч. Трябва да се шегуваш Говориш за притежаване и нисши импулси, а сега искаш да си подремнеш?
Стисна силно юмруци и се огледа наоколо, за да намери нещо, с което може да се защити, като осъзна, че днес за втори път й се налагаше да прави това.
- Ако някога изляза от тук, ще си купя нож - каза раздразнено. - Или тейзър. А може би и пушка. Няма да спиш. Няма да си почиваш. Може да правиш само едно нещо и то е да ме измъкнеш от тук.