Вината в нашите звезди
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт-България
- ISBN: 978-954-270-826-1
- Переводчик: Анна Стоева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вината в нашите звезди». Краткое содержание книги:
Мъдър, дързък и суров, „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн е труден за преглъщане роман за смешното и трагичното в това да си влюбен и… на крачка от смъртта.
— Мисля, че Лайда нямаше предвид това — обади се Патрик. — Мисля, че тя… — Но аз спрях да слушам.
След молитвите за живите и безкрайния помен на починалите (завършващ с името на Майкъл) ние се хванахме за ръце и изрекохме в хор: „Да живеем пълноценно днес!“.
Лайда мигновено се спусна към мен, нетърпелива да поднесе своите извинения и обяснения, само че аз я спрях:
— Не, недей. Всичко е наред — махнах с ръка аз, след което се обърнах към Исак: — Искаш ли да ме придружиш до горе?
Той се хвана за ръката ми и двамата поехме заедно към асансьора, а аз се радвах, че имам повод да не използвам стълбите. Почти бяхме стигнали до асансьора, когато зърнах майка му, застанала в един ъгъл на Сърцето на Исус.
— Тук съм — рече тя на Исак, който се прехвърли от моята на нейната ръка. После тя се обърна към мен: — Искаш ли да се отбиеш у дома?
— Разбира се — отвърнах аз. Беше ми жал за него. Въпреки че ненавиждах съчувствието, което хората проявяваха към мен, не можех да не изпитам същото към него.
Исак живееше в малко ранчо в Меридиан Хилс, близо до онова модно частно училище. Майка му отиде в кухнята, за да приготви вечерята, а ние двамата останахме в дневната и Исак предложи да играем на електронна игра.
— Разбира се — съгласих се аз и той помоли за дистанционното. Щом му го дадох, той включи телевизора, а след това и свързания с него компютър. Екранът на телевизора остана черен, но след няколко секунди от него се разнесе дълбок глас:
— Измама — изрече гласът. — Един играч или двама?
— Двама — отвърна Исак. — Пауза. — После се обърна към мен: — С Гас постоянно играем на тази игра, въпреки че направо ме вбесява, защото е пълен видео геймър самоубиец. Побъркан е на тема спасяване на цивилни и тям подобни.
— Така е — отвърнах аз, припомняйки си Нощта на изпотрошените трофеи.
— Продължи.
— Първи играч, представи се.
— Това е секси гласът на първи играч — отвърна Исак.
— Втори играч, идентифицирай се.
— Предполагам, че това съм аз — отвърнах.
„Старши сержант Макс Мейхем и редник Джаспър Джакс се събуждат в тъмна празна стая с размери приблизително един квадратен метър.“
Исак посочи към телевизора, сякаш от мен се очакваше Да говоря с него.
— Ъ — заекнах аз. — Има ли електрически ключ?
„Не.“
— Има ли врата?
„Редник Джакс открива вратата. Заключена е.“
— Върху рамката на вратата има ключ — обади се Исак.
„Да, ето го.“
— Мейхем отваря вратата.
„Все още цари непрогледен мрак.“
— Извади ножа — каза Исак.
— Извади ножа — повторих аз.
От кухнята влетя един хлапак — братът на Исак, предположих аз. Може би десетгодишен, жилав и кипящ от енергия, той прекоси стаята на подскоци и имитирайки безпогрешно гласа на Исак, изкрещя:
— САМОУБИЙ СЕ.
Сержант Мейхем опира ножа във врата си. Сигурен ли СИ, че…?
— Не — отвърна Исак. — Пауза. Греъм, не ме карай да ти сритам задника. — Греъм се изкиска доволно и заподскача надолу по коридора.
В ролите на Мейхем и Джакс, двамата с Исак продължихме опипом напред, докато накрая не се сблъскахме с някакъв тип, когото намушкахме, след като го принудихме да ни каже, че се намираме в украинска пещера затворени на два километра под земята. После продължихме напред под съпровод от най-различни звукови ефекти — громоляща подземна река, гласове, говорещи на украински и на развален английски — но в тази игра нямаше нищо за гледане. След едночасова игра най-сетне започнахме да долавяме отчаяните викове на един затворник, който се молеше: „Помогни ми, боже. Помогни ми, боже“.
— Пауза — обади се Исак. — В този момент Гас винаги започва да настоява да открием затворника, въпреки че това ти пречи да спечелиш играта, а единственият начин да освободиш затворника, е да спечелиш играта.
— Аха, той приема видеоигрите прекалено насериозно — отвърнах аз. — Той е луд по метафорите.
— Харесваш ли го? — попита ме Исак.
— Разбира се, че го харесвам. Та той е страхотен.
— Но не искаш да ходиш с него.
— Не е толкова просто — свих рамене аз.
— Знам защо го правиш. Не искаш да му даваш нещо, което не е по силите му. Не искаш той да се превърне в твоята Моника — каза Исак.
— Нещо такова — отвърнах аз. Но не беше това. Всъщност не исках той да се превърне във втори Исак. — В интерес на истината — додадох аз, — ти също постъпи гадно с Моника.