Търсенето на скритата истина
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712930
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Търсенето на скритата истина». Краткое содержание книги:
- Грабвам те и се измъкваме бързо - каза тя ухилена. - Спокойно, Мак! Пазя ти гърба.
Както казах, беше един от онези съвършени мигове. Бихме се с часове, увеличавайки убийствата. С всяко Ънсийли, което „изтребвахме“, се чувствах по-силна, по-заредена, по-решена да проследя и унищожа и последното дори да ми струва и последният ми дъх.
С Дани ръгахме и мушкахме, и рязахме пътя си през тъмните улици на Дъблин. Опиянени от очевидната си слава, измислихме песен, която един ден щеше да стане химн на шийте зрящите по света. Но ние не знаехме това. Знаехме само, че докато я крещяхме, бяхме напомпани, чувствахме се непобедими.
Ние си връщаме нощта!
Нека има светлина!
Вече не се боим.
Ти взе това, което беше мое,
и сега е време
с теб да уредим сметките.
Ние си връщаме нощта!
- Ш-ш-ш! - внезапно изсъска Дани.
Замръзнах насред изречението и насред поредното намушкване. Умиращото на копието ми Момче-носорог кривеше беззвучно устата си, увенчана с бивни.
Не можах да чуя нищо, нямам завишени сетива, освен ако не съм яла Ънсийли, но благодаря, не. Ще оцелея с талантите, които имам.
- Извади копието! - прошепна Дани.
Направих го и докато се опомня, профучавах по уличките толкова бързо и конвулсивно, че исках да повърна. Никога няма да разбера как Дани понася да се движи така.
После спряхме. Тя сочеше.
- Погледни нагоре, Мак!
Погледнах и потреперих. При всички тези Фае в града не бях в състояние да различа касти. Таях специална омраза към тази -Ънсийли ловци.
От незапомнени времена те ловяха и убиваха шийте зрящи. Наложители на закона и наказанието на Фае, наемници до корен, те работят с този, който им плати така, както им се иска най-много в момента. Сменят страните постоянно. Имат телепатични способности и могат да влязат в черепа ти и да те обърнат срещу теб самия. И за да направят нещата още по-лоши, те те смразяват до кости и изглеждат като самия дявол, дошъл за душата ти.
Два огромни Ловеца кръжаха в небето на няколко преки от река Лифи. Два пъти по-големи от тези, които бях виждала преди, те бяха по-черни от нощ, с огромни кожести крила, раздвоени опашки, нокти колкото копието ми и очи, които блестяха като пещи от ада. Те дращеха въздуха с издадени напред нокти, крещяха нещо на улицата така, както си представях, че крещят драконите, и разбиваха черни кристали във въздуха с всеки мах на тези смъртоносни черни платна.
- Можеш ли да повярваш, мамка му? - каза задъхано Дани. - Те луди ли са?
Нямаше предвид Ловците, а тези, които бяха долу на улицата и стреляха по тях.
Виждах как дупките, пробивани в огромните им крила, зарастваха почти мигновено, куршуми падаха по улицата долу. Чувах звук от автоматична стрелба.
Стрелбата не постигаше нищо друго, освен да ги вбеси. Много.
Който и да го правеше, щеше да бъде убит.
Погледнах Дани и тя кимна.
- По-добре да им спасим задниците - съгласи се тя и посегна към мен.
Аз отстъпих.
- Благодаря, но е само на няколко преки.
Обърнах се.
Тя ме сграбчи за раменете и бяхме там за време, равно на едно тупване на сърцето. Наистина трябваше да плячкосам някоя аптека, защото когато Дани ме пусна, можех само да стоя превита и да се боря с напиращата нужда да повърна върху чифт лъскави черни обувки.
Не беше умно да пристигам на място, криещо потенциална опасност, временно неспособна. Суперскоростта беше по-лоша от Пресяването. Пресяването е гладко. Суперскоростта е кон и каруца по изровен път със скоростта на самолет, без разтърсване.
Погледнах нагоре и примигнах. За миг думите ми убягнаха.
- Госпожице Лейн! Добре е да знам, че си жива. Бях започнал да се чудя.
Обръщайки се към униформените бойци зад него, инспектор Джейни изръмжа:
- Огън!
Единайсет
Изглеждаше, сякаш беше минал цял живот, откакто твърдо говорещият едър инспектор, стоящ пред мен, ме беше взел, беше ме завлякъл в управлението на Гарда и ме беше разпитвал за убийството на своя колега и зет инспектор Патрик О'Дъфи. Сигурно беше минал поне половин живот, откакто отворих очите му за нахлулите в Дъблин Ънсийли, като вмъкнах парчета от тяхната безсмъртна плът в неговите апетитни сандвичи в онзи следобед, когато го бях поканила на чай в книжарницата.
После го бях завела на туристическа обиколка и го бях принудила да се изправи пред това, което се случваше в града му. По този начин си бях осигурила помощта му за проследяването на Книгата и го бях разкарала от гърба си. След това бяхме говорили само когато той можеше да ми каже нещо за местонахождението на Книгата, и то много рядко, до деня, в който ме прибра от улицата отново и ме шокира, като поиска да му направя от моя специален „чай“ още веднъж. Не бях го предвидила. Бях очаквала да затвори очите и ума си за онова, което е невъзможно да се обясни, както правят повечето хора. Беше ме изненадал.