Изкуството на лова
- Автор: Кэмпбелл Алан
- Серия: Хрониките на Гробарите #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на лова». Краткое содержание книги:
На едно определено място светлината рязко се усилваше.
„Какво ли може да значи това?“
Взе молива и отбеляза мястото. Измери го. Двеста седемдесет и един градуса. Каквото и да имаше там, нямаше съмнение, че оказва силно влияние върху енергийното поле на фенера. Курс от двеста седемдесет и един градуса би го отвел на югозапад, покрай затворническия град Етугра и в странните зелени води на Злачно море.
Дръпна шнура на звънеца, за да повика Гарстон. После извади бели листа, линия, компас и пергел. Докато слугата влезе, вече бе скицирал приблизителна схема на устройството, от което имаше нужда.
— Дай тази схема на Халуей — каза Маскелин. — Кажи му да изостави всичко друго, да събере механиците и да се захваща незабавно.
— В същия мащаб ли? — попита Гарстон.
— Както е нарисувано. И пригответе „Фенер“. Отплаваме веднага щом устройството бъде готово.
— Разбрано, сър.
Гарстон излезе.
Маскелин приглуши лабораторното осветление и отиде до прозореца.
В мрака Море Лукс лъщеше като машинно масло. На север и на юг островните планини се издигаха като неравни силуети на фона на звездното небе. Между тях едва се различаваше сребристата дъга на Брега на ключовете. Не можеше да различи дали на металния бряг има Удавници, но беше сигурен, че са там. Нощем излизаха на талази.
Обърна гръб на мрака и отиде до първия от стъклените контейнери. Жената, която плуваше вътре, го гледаше изплашено. Беше към трийсетте, с добре оформено тяло, облечена със семпла тръстикова роба в етугрански стил — вероятно беше нещастна женица на тъмничар, или пък негова дъщеря. Маскелин подозираше, че е била удавена — както несъмнено и много други — само за да му бъде доставена като пресен екземпляр. Какво толкова — хората трябваше да преживяват по някакъв начин.
Вдигна ръка на югозапад, към източника, засечен от импровизирания уред, и попита:
— Какво има там? Знаеш ли?
Тя го гледаше мълчаливо.
Той не очакваше да му отговори. Тя бе само контейнер, в който да прехвърля мислите си и после да ги разглежда там. Удавниците, които носеха ключове на прага му, отдавна бяха изгубили човешкото в себе си, морето им го бе отнело напълно. Идваха не като пратеници на човешкия род или дори на отдавна измрели хора, а като лишени от ум и разум емисари на самата саламура.
— Какво е то? — попита отново Маскелин. — Какво има там?
Но Удавницата мълчеше.
Дори устройство, създадено да придава сила на органичното тяло или да го съхранява от декреация, го прави по начини, които не винаги са напълно… здравословни. Да се носи подобна броня е като да се пие вода, в която е разтворена саламура — за известно време ще те запази жив, но в края на краищата ще те убие.
Грейнджър се събуди внезапно, с усещането, че нещо не е наред. Беше сънувал унмери и думите на Марквета все още отекваха в съзнанието му. Но имаше и друго. Остана да лежи известно време, като се ослушваше в тъмнината, после отвори очи. Лек ветрец разлюля пердетата на прозореца. На светлината на звездите стените изглеждаха бледосиви. Завивките лежаха смачкани в краката му.
Беше почти сигурен, че в стаята има още някой.
Повдигна глава и се огледа.
Единствено завесите на прозореца помръдваха. Никакъв звук освен далечното ромолене на планинския поток.
Не беше от хората, които не се вслушват в гласа на инстинкта си — той неведнъж му бе спасявал живота. Премести се тихо към ръба на леглото и погледна под него.
Нищо.
Стъпи на хладния мрамор и се изправи. Боляха го ставите, но се опита да не обръща внимание на това. Беше настръхнал. Нервите му крещяха: „Тук има някой!“
Само че нямаше. Стаята беше празна.
Терасата?
Заобиколи безшумно леглото и отмести завесата. Терасата бе пуста. Освен няколко стари саксии до парапета. Цялата долина сияеше със сребриста светлина.
Усети, че нещо се движи зад него. Извъртя се рязко.
Нищо.
Внезапно почувства остър пристъп на главозамайване. Олюля се и едва се задържа да не падне. Рязка болка го прониза във врата, сякаш нещо го бе ухапало. Вдигна ръка, за да смачка досадното насекомо.
Но откри че не може. Ръката му бе парализирана.
Краката също не го слушаха. Нито едно мускулче не изпълняваше заповедите му. Бе напълно неспособен да помръдне.
Магия?
Помисли си за невродерачите, прилагани от етугранските тъмничари. Дали не беше под въздействието на подобно устройство? Това би обяснило мравучканията, които усещаше, и странната тежест в тила. И къде беше онази проклета сфера? Не я виждаше, но пък тя бе достатъчно малка, за да се скрие някъде наблизо.