Изкуството на лова
- Автор: Кэмпбелл Алан
- Серия: Хрониките на Гробарите #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на лова». Краткое содержание книги:
Браяна поклати глава.
— Онези наши сестри, които са били по високите кули и в най-дълбоките подземия, са оцелели.
Конквилас кимна замислено.
— Задава се жестока война. Кир ще изгради своята империя под защитата на Янти. А после ще потърси разплата за вековете на робство и унижения. — Усмихна се криво. — Предполагам, не е забравил личния ти принос за това.
— Нито пък твоя.
— Сигурно искаш да я убия?
За миг тя се стресна, но бързо се съвзе.
— Смятах, че едно такова предизвикателство ще ти се понрави, Аргусто. Възможността да изпиташ уменията си срещу някой, който може да предвиди ходовете ти, някой, който е в състояние да те убие от разстояние с една-единствена мисъл.
— И все пак тя е дете.
— Дете, готвещо се да стане унмерска кралица. — Браяна въздъхна. — Веднъж ти уби богиня и прати армия от дракони срещу бащата на принц Марквета — заради любовта си към Ария. Моля те, умолявам те сега да помогнеш на нейните дъщери.
— Бих се за Ария с Йонас Бялото сърце, не с Гилдията.
— Аргусто, Гилдията е нейното наследство. Ария я създаде. Бореше се докрай да я защити. Знам, че се колебаеш. Зная, виждам го в очите ти. Кир ще тръгне да те търси веднага щом събере достатъчно сили. Довърши онова, което си започнал. Сега, докато има време да се действа.
Господарят на дракони бе подпрял с пръсти продълговатата си брадичка.
— Ще убия херцог Кир — заяви той — и сина на Бялото сърце Паулус. Както и всеки, който се опита да ми попречи. — Обърна се и се взря в очите на Браяна. — Но няма да направя нищо на момичето, освен ако не реши да се намесва в работата ми. А сега трябва да изпратя послание на принца и на чичо му и да им заявя намерението си.
— Какво?
— Ти сама го каза — Янти може да подслушва разговора ни. Макар че няма как да го знаем.
— Тя…
— Ето защо дори Кир и Марквета да не са в течение на намеренията ми да ги убия, скоро ще научат.
— Но това… — Тя успя да се овладее навреме. Не би било най-разумното да обвинява Конквилас в безумие. Вместо това добави: — Защо трябва да ги предупреждаваш?
Той сви рамене.
— Кръвопролитията и убийствата не ми доставят удоволствие. Привлича ме предизвикателството. Колкото е по-голямо, толкова по-голяма ще е и славата, която ще придобия.
— Аргусто…
Очите му останаха хладни и равнодушни. Беше потънал в мисли.
— Не обичаш да си улесняваш задачите.
— Не харесвам скучния и еднообразен живот.
Браяна се усмихна.
— Понякога се радвам, че сме приятели.
Конквилас стисна устни.
— Не сме приятели, госпожице Маркс.
Маскелин остана в лабораторията до късно през нощта. Перлените фенери хвърляха светлина от нишите, където бяха подредени — озаряваха масата с унмерски находки. Той нанасяше старателно в дневника си разсъжденията и предположенията си, докато последните му екземпляри надзъртаха унило от стъклениците със саламура. Моряци бяха извадили две пресни женски от етугранските канали и едно дете с шагренова кожа от Кралско море. Двете жени се бяха удавили наскоро и умствената им дейност все още бе като на сухоземни хора. Бяха се присвили в саламурените си затвори и го гледаха мълчаливо с пожълтелите си очи. Мозъкът на детето се бе разложил още преди месеци и то само обикаляше безцелно из контейнера, като всеки път се блъскаше в стъклената стена. При други обстоятелства Маскелин досега да се бе отървал от него, но го държеше, защото малкият Джонтни го намираше за много забавно.
Завъртя кристалния прибор между пръстите си и се вгледа в черния океан зад фасетните му стени. Там сега бушуваше буря, истински ураган, вдигащ гигантски вълни, за да ги запокити към кулата на самотния каменист остров. Какво ли бе предназначението на тази кула? Дали бе крепост? Или някаква машина? Кой живееше вътре? И къде по-точно бе това? Саламурата изтичаше от ичусаите, тези дяволски унмерски стъкленици, известни сред простолюдието като морски бутилки. Тъй като всяка от тях можеше да разпръсква неограничено количество саламура, Маскелин винаги бе смятал, че ичусаите са нещо като проходи към друга част на космоса — или по-вероятно към съвсем друг космос.
А сега държеше в ръцете си нещо, което, изглежда, му позволяваше да надникне на това място. Дали и там — зачуди се той — моретата са пълни с далечни братовчеди на ичусаи — устройства, които обаче всмукват саламура, вместо да я разпръскват? Възможно ли бе тези магьоснически шишета да съществуват едновременно на две места? Сложи кристала в дървената купа на тезгяха. Повърхността на кълбото излъчваше бледосивкаво сияние.