Изкуството на лова
- Автор: Кэмпбелл Алан
- Серия: Хрониките на Гробарите #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на лова». Краткое содержание книги:
— Спрете — каза отгоре нечий глас.
Браяна спря и вдигна поглед.
Аргусто Конквилас стоеше в сянката и ги гледаше със студените си виолетови очи. В белите си ръце стискаше лък, стрелата бе прицелена в главата на Браяна. Как не го бе забелязала досега?
— Няма да стреляш — каза тя.
— И не мислех — каза той. — Но сега изпитвам изкушение, само за да докажа, че грешиш.
— Този изстрел ще е твърде лесен за теб.
Той изсумтя, но свали лъка. С ловко движение прескочи парапета и стъпи на палубата.
Очите му бяха със същия цвят като на принц Марквета, но беше много по-стар и невероятно мършав, а сивата му коса бе сплетена на плитка, която се спускаше между плешките му. Изглеждаше на около петдесет, но Браяна знаеше, че това не е вярно — Конквилас вероятно бе по-стар и от кораба, на който стоеше. Беше висок, с кокалесто тяло, поприкрито донякъде от подплънките на елека и панталоните. Обувките му от мека телешка кожа не издаваха нито звук, докато се приближаваше.
Огледа я преценяващо.
Единствено очите му издаваха истинската му възраст — в тях имаше нещо почти дивашко — намек за свирепа и неумолима интелигентност, за хладно безразличие, което ѝ се стори прекрачващо отвъд границите на човешкото. Конквилас не делеше хората на приятели и съюзници, нито на любими или врагове. Когато те погледнеше, то беше за да прецени какво може да спечели от смъртта ти. Браяна извърна глава, неспособна да издържа погледа му.
Конквилас очевидно не беше сам, защото отвътре продължаваха да се чуват звуците на лютнята. Не знаеше кой може да му гостува, макар че едно внимателно телепатично сондиране определи, че със сигурност не е Хаурстаф. Изпълнението обаче бе забележително и говореше за майстор на инструмента. А когато Конквилас се приближи, тя чу втори звук… тихото потракване на вакуумните стрели в черния стъклен колчан на рамото му. Тези магьоснически стрели непрестанно поглъщаха по малко от пространството наоколо. Тя усети как настръхва от внезапния полъх, притеглена към стрелите от вакуума, който създаваха.
Конквилас постави стъклен похлупак върху колчана и го завъртя. Вътре блесна светлина, чу се едно ууумф и полъхът утихна и остави Браяна с неприятно пулсиране в зъбите и звънтене в ушите. Тя чу как Аканто сумти изплашено. Имаше нещо в този колчан, нещо в стрелите, което подтикваше човек да бяга. Като настроението, владеещо този остров, но по-силно. Както много други странни унмерски изобретения, островът бе заобиколен от неестествена, чужда аура.
— Защо ме безпокоиш? — попита навъсено Конквилас.
— Прощавай — отвърна тя. — Не знаех, че имаш гости.
Унмерският лорд я погледа мълчаливо няколко секунди, после каза:
— Новините за елското клане скоро ще стигнат до Лосото. Имаш ли представа каква ще е реакцията на императора?
Тя повдигна учудено вежди.
— Ти знаеш?
— Драконите разнасят вести по-бързо от корабите.
— Не знаех, че в Ел има дракони.
Конквилас присви устни.
— Ти не знаеше.
Последва неловко мълчание.
— Император Хю все още не е направил изявление — каза Браяна. — Във всеки случай открито.
— И какви са последните новини от Ел?
Тя се поколеба, погледна Аканто и продължи:
— Може ли да разговаряме насаме? — В края на краищата това бе главната причина да доведе капитана — да го използва като извинение, за да остане на четири очи с Конквилас. Не искаше думите ѝ да станат достояние на цял куп дракони.
Конквилас посочи люка, който водеше към долната палуба, тръгна натам и тя го последва.
— Аз да чакам тука, а? — попита Аканто зад тях.
— Ако искаш — отвърна тя.
— А… нали няма опасност?
Браяна се обърна към Конквилас и каза:
— Трябва ми заради кораба.
Конквилас кимна и отвърна:
— Тогава нищо няма да му се случи.
— Тогава? — повтори Аканто. — А иначе какво? В смисъл сега?
Конквилас не му отговори. Вдигна люка и поведе Браяна надолу по стълбите и по тесен коридор. В дъното отвори друга врата и я покани в разкошно обзаведена каюта.
Стените бяха облицовани с тропическо дърво и украсени с изделия от метал и кост. През илюминаторите проникваше светлина и хвърляше ярки петна върху застлания с килим под и по бронзовите крака на масата и лампата в ъгъла. Таванът бе нисък, подпорите му бяха издялани във формата на китов скелет и от него висяха перлени фенери в източен стил, какъвто Браяна не бе виждала досега. Мебелите бяха изящни — кресла с възглавници и масички, върху които имаше купчинки книги и свитъци. В ъгъла имаше арфа с подложка от светло лакирано дърво. На стола до нея беше лютнята, която Браяна бе чула преди малко, но свирачът бе изчезнал. Тя чак сега осъзна, че музиката бе спряла преди малко.