Изкуството на лова

— Човешките воини не са заплаха за мен.

— Съжалявам.

Той промърмори нещо на унмерски и поклати глава.

— В края на краищата трябва да поддържаме наследените си умения. Това ще е съревнование, а не взаимно изтребване.

Намекваше за една от дарбите на своята раса, която позволяваше на унмерите да преместват материя със силата на волята си. Янти се смути. Погледна към долината и видя някаква точка в небето над нея — предположи, че е орел.

— Хората забравят — каза Паулус.

— Какво?

— Моята раса твърде дълго бе в робство — каза той. — Светът е забравил, че навремето ние властвахме над него. И този час удари отново. — Извърна очи към далечината. — Говори се, че някъде на изток все още има магьосници, чистокръвни унмери и ентрописти от смесените раси. Трябва да ги призовем тук и да припомним на света за техните способности. — Сведе поглед към реката и земите около нея, но като че ли не ги виждаше. — Знаеш ли, че Анеа е унмерска дума? Ние сме дали име на земята, която император Хю нарича своя родна. Останки от първите унмерски градове все още могат да се открият под планините на няколко мили северно от Лосото. Някога там е било седалището на властта и място за много велики турнири.

— Палатите на Анеа — каза тя.

Той кимна.

— Да. Наричахме този град Сегард. Но кварталът с арената бе известен като Палатите на Анеа. Някога е бил толкова прочут, колкото Шогрума в Одума-Галеа, или Ножовите галерии, простиращи се под улиците на Валсиндър. Там са се провеждали легендарни турнири.

— Но аз мислех, че Хю е наредил да ги потопят.

— Хю е глупак — заяви Паулус. — След като хаурстафите ни прогониха, той се опита да наводни Сегард, защото се страхуваше, че там все още може да обитават магьоснически твари. Чудовища от ямите, които използвахме в турнирите, предсказатели, гладиатори, дракони… Глупакът нямаше никаква представа за истинските мащаби на този град. Той е много по-голям и по-сложен, отколкото би могъл да си представи. Човек може да го кръстосва месеци наред, без да пресече собствените си следи. — На лицето му затрептя игрива усмивка, сякаш думите му засягаха само нему известна тайна. — Когато най-сетне осъзна, че не може да потопи палатите, реши да затрупа портата.

— Искаш да кажеш, че там все още може да са останали обитатели?

— Със сигурност — отвърна Паулус. — Тези палати някога бяха място, където магьосници и лъконосци изпитваха уменията си срещу невъобразими чудовища и машини, срещу клопки на други магьосници, срещу прибори с неизвестни свойства. Някои от тези същества могат да живеят доста дълго. — Той се засмя отново. — Такива безценни находки, а Хю ги остави там недокоснати. Защото го беше страх. — Усмихна се. — Представяш ли си, Янти, какви битки са водили там моите сънародници? Гладиатори и обгърнати в пламъци доескански канибали, слепи самароли, жени-чакали и дракони-берсеркери… — Очите му блеснаха и той се разсмя на глас. — Посичаща кутия! Виждала ли си някога дракон да се бие с посичаща кутия? Такива двубои не се забравят лесно. — Кимна замислено. — Ние отново ще отворим Анейските палати.