Възрастите на Лулу
- Автор: Grandes Almudena
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: Незир
- ISBN: 954-8077-01-9
- Переводчик: София Каталан
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Възрастите на Лулу». Краткое содержание книги:
Подхвана ме и ме повдигна. Озовах се на коленете му. Обгърна ме с ръце и ме прегърна. Допирът на езика му разтърси тялото ми. Гърбът ми потрепери. Помислих си, че той е смисълът на моя живот. Тази мисъл не беше нова, беше позната и изказвана стотици пъти през време на отсъствието му. В последно време яростно я отхвърлях, казвайки си, че е нищожна и дребна, докато на света имаше толкова велики каузи. Това бе тогава, но сега, докато ме целуваше и люлееше в ръцете си,бе самата истина — той бе единственият смисъл на живота ми.
Сграбчих ръката му и я поставих върху лицето си, задържах я така за момент, усещайки напрежението във връхчетата на пръстите му. Оставих върху дланта му дълга и влажна целувка, след което свих един по един пръстите му, скривайки палеца между останалите четири, обгърнах юмрука му с ръката си и притиснах кокалчетата му върху устните и бузите си.
Опитвах се да му покажа, че го обичам.
— Имам нещо за теб...
Отстрани ме внимателно, стана и прекоси стаята. Извади дълга и тясна кутия от едно чекмедже на бюрото.
— Купих го за теб преди около три години, горе-долу в момент на слабост... — усмихна се той. — Не
казвай на никого, мисля, не сега дори ме е срам; но тогава понякога ме хващаше лудостта най-вече когато останех сам. Скачах в колата и запрашвах за Ню Йорк, на 14 улица, Осмо авеню, нещо подобно на „Браво Мурильо”, но много по-жестоко, страхотно забавно място. Как да ти обясня, за да разбереш?... — Замълча за момент замислен, след което лицето му просветля. — Точно така, нещо по-жестоко от квартал „Браво Мурильо”, пълно с хора, барове и магазини. Аз карах по два часа и половина, за да отида дотам, и още толкова на връщане, за да мога да изям сандвич с риба и да изпея „Астуриас, мой роден край!” в един бар на един тип от Лангрео. Пиех до пръсване и след това се чувствах по-добре. При един от тези носталгични набези купих това за теб — седна до мен и ми подаде кутията. — Макар че може да ти се стори грубо, платих доста пари, които бяха кът за мене тогава, но го купих, защото ти го дължех. През всичките тия години се чувствах странно задължен теб. Никога не се осмелих да ти го изпратя. Истината е,че очаквах да те видя жена, а жените невинаги умеят да оценяват играчките...
Кутията, която беше внимателно увита в прозрачен целофан, съдържаше дузина пластмасови предмети в бял, бежов и червен цвят, електрически вибратор с релефна повърхност, заобиколен от калъфчета и други допълнителни аксесоари. Имаше също и две малки батерии, поставени в калъфче.
Не ми струваше нищо да се покажа доволна. Още повече че беше се сетил за мен.
— Благодаря ти, много ми харесва — отвърнах широко усмихната. — Но е трябвало да ми го изпратиш, щеше да ми дойде съвсем добре. Надявам се да е от моя размер... — Гледаше ме и се смееше. — Ако искаш, мога още сега да го изпробвам...
Разкъсах целофана и разгледах внимателно съдържанието. Без много труд намерих къде се поставят батериите и заредих вибратора. Завъртях някакво копче на долния капак, включи. Увеличих мощността, Докато затанцува в дланта ми. Беше забавно, също както на Коледа като малка, когато поставях две батерии в гърба на една обикновена кукла, и тя
започваше да говори или движи главата си. Несъзна телно се усмихнах. Погледнах Пабло и той също се усмихваше.
— Кой. смяташ, че ще е най-добрият от всички накрайници?
Не отговори, само стана и се заггьти към едно кресло, опряно на отсрещната стена, на около три метра и половина от мен, точно насреща.
Сега ще видиш, мислех си, дали съм пораснала, или не. ЧувСтвах се добре, съвсем сигуриа. В последните дни често бях мислила, без да успея да измисля няка къв определен план, някаква конкретна техника, но той ми го поднесе на тепсия. Харесвах му — помнех това добре, — харесваха му малките мръсници. Много добре тогава, щях да му демонстрирам, че мога да съм мръсница, истинска мръсница. Спомних си думите на директорката на интерната и сама се насърчавах. Единственото, което ме тревожеше, бе, че интерпретацията ми щеше да е прекалено театрална, дори истерична, но въпреки това убедителна. Останалото малко ме интересуваше — аз съм жена с особено чувство за срам, от ония хора, които възкликват: „Колко е хубаво!”, пред инвалидния стол на ненормално дете, или от ония новобогаташи, които вдигат скандал на келнер с петнадесетгодишен стаж в невзрачно илажно ресто-рантче за това, че не може да им предложи ръжен хляб, или добре облечен дебелак, който хвърля няколко стотинки милостиня — все неща, които наистина биха ме накарали да се засрамя. Несъмнено другият срам, обикновеният, никога не ме е сиохождал.