Възрастите на Лулу

Тогава съзрях името му, с дребни букви, между много други имена.

Страх, по-скоро паника пред окончателното разочарование, защото никога вече нямаше да го върна в голямата празна къща, където се любехме. Страх да не го загубя завинаги.

Беше минало много време.

Живеех труден и монотонен живот, бях сама, Мар-село бе излязъл от дома и дните ми станаха еднакво сиви, потопени във вечна борба за жизнено пространство в претъпканата къща. Самота сред толкова хора, с вечните кавги: „Не искам да следвам право, татко, каквото и да направиш” — с вечните разпити за религиозните ми убеждения, за произхода на политическите ми идеи, бях станала член на партията по-скоро от сантиментални чувства, отколкото от идейни, макар че те и двамата се бяха махнали. Марсело се усмихна странно, когато му го казах. С вечната покана да водя новите си приятели на вечеря, защото майка ми си въобразяваше, че бяха мои годеници, всички мъже, с които лягах през ония години, и самотното упражняване на тъжна и стерилна любов, всеки ден едно и също.

Може би щях да бъда щастлива, ако не бе се намесил в живота ми, но гой го направи. Беше оставил върху ми печата си двадесет и три дни преди да замине за Филаделфия, и цялото време, изминало след това, за мен нямаше стойност, не бе нищо повече от антракт, заместител на истинското време от моя живот, който щеше да потече с неговото идване.

Беше се върнал.

Видях името му в обявите, изписано с дребни букви, и оттогава тялото ми бе станало кухо.

Отвътре ме изяждаше желанието.

Нищо друго нямаше значение, докато подготвях спектакъла. Отидох при Чело, за да поискам роклята, която беше запазила в гардероба си през последните три години от следобеда, в който майка ми спомена, че жълтата рокля, която носела Патрисия, била същата, която Амелия си сложила и която баба ми бе подарила. „Колко е порасло това момиче, високо е почти колкото теб” — бе казала тя. Не я дочаках, взех си я и след това цяло лято ходех като смахната, повтаряйки си, че изчезването й бе дяволска работа.

Сбърках, като попитах Чело дали не желае да ми обръсне катеричката, защото ме беше страх да го направя сама, и че ще бъде по-лесно, ако ми помогне. Отказа решително, което и очаквах, защото й бях разказала случилото се с Пабло и знаеше, че го правя за него. Моята молба я обиди, защото тя никога не прости на Пабло небрежността да не ми даде контрацептивни хапчета, което за нея бе двойно престъпление. През ония години Чело все още не бе открила сладостта на мъжката плът и й харесваха само много интелигентните момченца, ценеше coitus interruptus* като смесица от любезен жест и декларация от принципи при равноправни условия, така че накрая трябваше да го направя сама и набързо. В банята свалих безшумно огледалото в три часа сутринта, за да не се появи някой на вратата, и се занимавах с бръсненето почти два часа, защото поради недодялаността си го правех съвсем бавно. Резултатът накрая бе доста добър. Отново чувствах кожата си гладка и обезкосмена, докато чаках, седнала в средата на първата редица, молейки се на всички богове да ми помогнат,за да не ме отблъсне. Вече се осмелявах да моля само за това — да не ме отблъсне, да ме обладае още веднъж, преди Да си отиде.