Където злото властва
- Автор: Бреке Йорген
- Серия: Odd Singsaker #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Изида
- ISBN: 9786197040357
- Переводчик: Калина Димитрова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Където злото властва». Краткое содержание книги:
Ричмьнд, Вирджиния, САЩ, 2010 г.: Ефраим Бонд, директор на музея на Едгар Алан По, очаква резултати от ДНК-тест, който може да докаже, че е открил един от най-бруталните серийни убийци от пет века насам. Закъснял посетител обаче слага край на проучването и... на живота му.
Тронхайм, Норвегия, 2010 г.: По същия жесток начин е убита главната библиотекарка на библиотека „Гюнерус“, в сейфа на която се пазят уникални ръкописи. В хода на разследването е установено, че е изчезнала Книгата на Юханес, пергаментов ръкопис с изключителна културна стойност, но и съхранил смразяващи признания.
Сега бе останал сам. Самият той принадлежеше към онзи вид полицаи, които никога не се въодушевяваха кой знае колко от мястото на убийство. Въпреки че се бе научил да се абстрахира от емоциите си и да не мисли за това, че именно там е завършил нечий живот, никога не бе успявал да се избави напълно от натрапчивите мисли, които пробуждаше в него всяко убийство, а именно че това бе още един начин на самоизтъкване, без който човечеството не можеше да мине. Убийството винаги бе отвратително, неприлично и миришеше лошо. И това бе повече от ясно дори за такъв патил и препатил детектив като него. Виждайки труп, той винаги си представяше убиеца и му казваше: „Дявол да те вземе, нещастнико! Нима не можеше да покажеш чувствата си по друг начин?”
Само един Бог знаеше какво се бе опитал да каже убиецът, лишил от живот Гюн Брита Дале. Никога преди Сингсакер не се бе сблъсквал с нещо подобно. Мислеше си за детективските сериали и серийните убийци, за лудите, които убиваха, за да убиват, за които смъртта бе сама по себе си малко, поради което превръщаха убийството в спектакъл. Трагедията в библиотеката изглеждаше така, сякаш нямаше друг мотив, освен нечия жажда за убиване. Преди всичко обаче тя го наведе на мисълта за лов.
Неговият партньор и добър приятел Турвал Йенсен имаше обичая да го съблазнява всяка есен с предложение за лов. Сингсакер въобще не бе фен на спортния лов, но Йенсен много умееше да уговаря, а аквавитът придобиваше съвсем специален вкус в есенната гора. Поради това и бе ходил на лов. И бе виждал окачени на дебели клони трупове на елени и лосове, одрани и изкормени, и готови за нарязване. Докато гледаше тялото на Гюн Брита Дале, го поразяваше това колко човешкото тяло заприличваше на животинското, ако се одереше кожата му и се отрежеше главата му. Трупът, лежащ в хранилището, приличаше най-вече на дивеч, само с тази разлика, че не бе окачен на клон и под него нямаше мъх и калуна, които да попият стичащата се кръв. Наоколо се бе образувала кървава локва, покриваща почти всеки квадратен сантиметър от пода.
Телефонът му звънна. Мислите на Сингсакер бяха толкова далече, че той дори не погледна дисплея, за да разбере кой се обажда. Хората от полицейския участък, кой друг можеше да е?
- Ларш съм - непознато прозвуча в слушалката глас, който би трябвало да му е близък.
- Ларш ли? - издиша рязко лепкавия въздух той.
- Да, Ларш. Синът ти - последва сърдито мълчание.
- А, извини ме! Замислил съм се нещо. За първи ден съм на работа.
- Всичко ли е наред при теб? - опита се да говори по-меко Ларш.
- Ако имаш предвид тумора, то - да. А що се отнася до останалото, не съм толкова сигурен.
Сингсакер се досети, че Ларш би искал да му отговори, че той, Уд Сингсакер, би живял къде по-добре, ако си направеше труда да поддържа поне малко от малко отношенията с най-близките си роднини. За това Ларш обаче бе твърде предпазлив. Не можеше по друг начин - имаше основания да се оплаква, но нямаше оплакване. Сингсакер забелязваше често как синът му позволяваше да се измъкне лесно от изпълнението на родителския си дълг. Ако Ларш бе искал повече, щеше да го получи. И все пак бащата знаеше, че е несправедливо да се хвърля цялата вина върху сина.
Той обърна гръб на тялото и огледа общата стая. Пред очите му се появи картина: Ларш, още малък, лежи в креватчето си и спи. Самият той се е върнал вкъщи твърде късно, за да разкаже приказка на сина си за лека нощ. Винаги бе съчинявал тези истории в движение и двамата бяха луди по тях. Сингсакер знаеше, че когато го нямаше, синът му се съпротивляваше на съня толкова дълго, колкото можеше, защото приказките за лека нощ бяха най-хубавото, което имаха. В тези спомени за малкия Ларш, които често изплуваха в паметта му, момчето спеше, но лицето му бе обърнато към вратата, сякаш бе заспало, гледайки я. Оттогава бяха минали години, но лошото в ситуацията бе, че Сингсакер и досега мислеше за Ларш като за онова спящо момче, което виждаше мислено пред себе си всеки път, когато говореше със сина си по телефона. Ларш все още си оставаше за него детето, което не е могло да го дочака и е заспало. А нали през изминалите години синът му бе пораснал, нямаше как да не порасне. Бе се изучил за инженер, бе се оженил и имаше дете. Сингсакер някак си не бе участвал във всичко това. Животът на Ларш се бе превърнал в чужда история, която му разказваха по телефона, а синът му продължаваше да е малкото момче, лишено отново от своята приказка за лека нощ.
- Обаждам се, за да ти кажа, че се готвим да кръстим детето - Уд си спомни смътно, че май Ларш и жена му бяха чакали второ дете, момче, приблизително по времето, когато той бе лягал под ножа.