Където злото властва

- Чудесно. И още нещо. Изясни каквото можеш за Юн Ватен.

За един миг настъпи тишина. След това Йенсен каза:

- Ти какво? Шегуваш ли се?

Сингсакер въздъхна и се замисли. Това бе Турвал. Едва ли щеше да мине с една шега.

- Аз го познавам, така ли? - най-накрая попита той.

- Изглежда, че не само тумора в главата ти са унищожили - каза Йенсен с онази грубовата прямота, която си позволяваха само истински приятели.

- Не ми е за пръв път Турвал. Страх ме е.

- Не си го слагай на сърцето. За да се оправиш напълно, ти трябва време. Юн Ватен даде показания преди пет години. Разпитите бяха много трудни. Двамата с теб провеждахме разследването. Бе заподозрян в убийството на жена си и сина си. Така и не намерихме обаче труповете, а Ватен имаше доста стабилно алиби. Случаят още не е приключен, но е сред случаите за изчезналите без вест. И досега не се знае дали е имало престъпление. Ние обаче си свършихме работата. По дяволите, направо си късметлия, щом си могъл да го забравиш. Между другото, Ватен бе перспективен учен, преди да се случи нещастието. А след това като че ли получи нервен срив. Наложи му се да си почине в „Естмарк”[18]. След това започна като охранител в библиотеката. Когато днес ми казаха за този случай, веднага се сетих за него.

- Да, такъв младеж не може да се забрави лесно.

- Е, ти знаеш по-добре.

- Мислиш ли, че може да е свързан с този случай?

- Това ти трябва да ми кажеш. Ти си в центъра на събитията.

- Мога да ти кажа само едно нещо. На онзи, който стои зад това, не би му навредило нещо по-сериозно от „Естмарк” от гледна точка на психиатричната помощ. Имам предвид „Бресет”[19].

- Вече разбрах, че е време да дойдем при теб.

- И колкото по-бързо, толкова по-добре - завърши Сингсакер и прекъсна връзката.

Намери Муна Гран на тротоара пред главния вход.

- Дори не бих могла да си представя такъв кошмар - каза мрачно тя. Лицето й бе бледо, но не личеше да е повръщала.

- Че кой би могъл? - каза той, вадейки кутийка лукчета „Приятел на моряка”, която по една щастлива случайност се бе оказала в джоба му. Почерпи Муна. Не бе успяла да пъхне бонбона в устата си, когато телефонът му звънна. На дисплея светна смътно познато име, което не предвещаваше нищо добро. Владо Танески. Ами да, така се казваше. Сигурно родителите му бяха от Македония. А самият Танески бе норвежец до мозъка на костите си, дори бе твърде много норвежец според Сингсакер и работеше като журналист в „Адресеависен” „Кой дявол му снася информацията?” - помисли си Сингсакер и си спомни, че с Турвал бяха имали определени подозрения по въпроса, но не можеше да посочи никакви имена. Отказа обаждането, като натисна бутона с такава сила, че на пръста му остана отпечатък.

За да могат да останат в тишината, всеки със своето лукче.

През 1864 година на възраст шестдесет и шест години в Тронхайм бе починал Брудер Люсхолм Кнютсон, син на търговец, мразещ търговията и свързал живота си с науката, изкуството и литературата. Самият той така и не бе създал нищо значително. Преди да умре, бе изгорил по-голямата част от личните си писма и записките си, поради което не бе ясно със сигурност дали бе имал поне малко забележим литературен талант. През онази вечер в огъня бяха заминали и някои писма, получени от Кнютсон от различни ъгълчета на страната и извън пределите й, сред които и множество послания от англичанина лорд Байрон, близък приятел на Кнютсон. За късмет, бездетният книжен червей не бе изгорил книгите си. Вместо това бе завещал цялата си библиотека, а също така два барелефа и три бюста, изработка на великия датски скулптор Бертел Турвалсен, на Кралското норвежко общество за науки и книжнина. В завещанието му имало условие, съгласно което за съхраняването на книгите и произведенията на изкуството трябвало да се отдели специална стая, „в която заради опазването на експонатите тютюнопушенето да не се позволява”. Това даваше повод да се говори за първата в Норвегия забрана на пушенето.