Хайка за вълци

Така си мисля, кураж си давам. А бъчвата, нали разсъхната, дрънчи, ще се разбие на парчета. Най-сетне опря на меко и цамбурна във водата. През пролуките веднага нахлу вода, намокри ме и малко по малко ме покри. Стигна до устата ми, глътнах малко и се задавих. Ей сега, викам си, да не се развикаш, Жендо, че и на кучетата за смях ще станеш. Покажи на Стоян Кралев Кралешвили, че по̀ го е страх от тебе. Ако не го е страх, ще бутне бъчвата в дълбокото и ще те удави. Няма да те удави, ще те мъчи. Страхливите винаги мъчат другите. Плюй му на суратя, та ако те удави, заплют да те удави. Горе главата! Горе главата, но повече няма накъде. Пак глътнах вода, пак се задавих. Бъчвата се претърколи обратно и се качи на сухото. Някой удари с чук, обръчът издрънча и дъските на капака се разпаднаха. Чувам — жвак, жвак — два чифта стъпки се отдалечават. Водата се оттече, почаках малко да поема дъх и се измъкнах навън, мокър като плъх. Горе на баира светна камионът, забуча и изчезна. Поотърсих се, посъвзех се и полечка-полечка към полунощ се завлякох до в къщи.

Подир тази работа ме оставиха на мира. Никой не дойде да ме агитира за текезесето и тъй карах около година. Текезесето се разрасна, отвън останахме само двайсетина души — аз, Киро Джелебов Вървинамайнатаси, Иван Паламарката и други. Текезесето расте, блокира земята и малко по малко ни изтласкаха на края на землището. Дадоха ни по-лоша земя, натовариха ни с данъци и държавни доставки и все пак изкарвахме повече от текезесарите. При тях имаше още голяма бъркотия и трудоденят им се плащаше в стотинки. Някои зарязаха къщи и имоти и отидоха по градищата да вадят суха пара. Фабриките и заводите търсеха работна ръка и приемаха всички на работа. И моят Койчо започна да гледа към града. Аз все го спирах, но като замениха земята ни с по-лоша, и той махна с ръка на всичко. Няма, казва, да излезеш наглава с текезесето, ами продавай каквото можеш и да отиваме в града, тука за нас вече няма хляб. Слушам го и не вярвам на ушите си. Този Койчо, дето толкоз залягаше за земята от сутрин до вечер и за една бразда беше готов да се бие, сега ми приказва тъй, сякаш от небето с кошница беше спуснат в туй село. Не ти ли е мило, казвам му, за къща и двор, за баща и майка, ние за тебе сме се мъчили цял живот. Оставиш ли ни, не си вече наш син, огладнееш ли, един комат няма да ти дам. Кой, аз ли, казва, ще остана гладен? Аз три години трудовак съм служил, два занаята съм хванал, че сега гладен ще остана. Тази работа, казвам му, е семейна, не е само твоя. Каквото реши семейството, това ще направиш. Никой, казва, няма право да ми се бърка в живота, където искам, там ще работя и там ще живея.