Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Аз се отпуснах назад изнемогнал, а Уили се замисли над думите ми. Той седеше неподвижен със спокойно и ясно лице, но на мен ми се струваше, че ако се доближа до него, ще чуя тупането на нозе в главата му, че нещо, заключено в нея, крачи напред-назад.
— Да, знам, че някои мислят така.
— Да не си вчерашен — ядосах му се аз. — Да не би да си бил сляп и глух, докато работеше в окръжното! Няма значение, че си се настанил там благодарение на Пилзбъри.
— Да — кимна той, — чувал съм вече тези приказки.
— Че това е известно — казах аз. — То не е тайна за никого.
— Мислиш ли, че е вярно? — попита той.
— Вярно? — отекнах аз, питайки по-скоро себе си. — Дявол знае. Но, изглежда, не е далеч от истината.
Той поседя още минутка, после стана, пожела ми лека нощ и се прибра в стаята си. След малко го чух да крачи напред-назад. Съблякох се и си легнах. Но той продължаваше да крачи. Великия мислител лежеше, вслушваше се в стъпките в съседната стая и си казваше: „Копелето се мъчи да измисли някаква шега за утрешната реч в Скидмор, за да ги разсмее.“
И Великия мислител се оказа прав. Кандидатът наистина пусна някаква шега в Скидмор. Но публиката не се разсмя.
След речта в Скидмор аз седях в едно сепаре на гръцкото кафене и си пиех кафето, за да успокоя нервите си, скрит от тълпата, от гълчавата, от мириса на човешки тела и от любопитните хорски погледи, и ето че в кафенето влезе Сади Бърк, хвърли един поглед наоколо, забеляза ме, дойде в моето сепаре и седна срещу мен.
Сади влизаше в числото на новите приятели на Уили, но аз я познавах отдавна. Говореше се, че тя била още по-голяма приятелка на някой си Сен-Сен Пъкит, който дъвчел сен-сен, за да му миришат устата на хубаво, и бил доста тежък човек както физически, тъй и политически, а освен това бил (и вероятно все още беше) приятел на Джо Харисън. Според някои Сен-Сен беше човекът, комуто хрумнала гениалната мисъл да използуват Уили за отнемане на гласовете на противника. Сади беше прекалено харна за Сен-Сен, въпреки че за него не можеше да се каже, че е грозник. От друга страна, Сади не можеше да бъде окачествена като красавица, особено от гледище на журитата, които избират Мис Орегон и Мис Ню Джързи. Имаше много добра фигура, но човек не забелязваше това поради безобразните й дрехи и резките й, непохватни жестове. Подстригваше безмилостно съвсем черната си коса, която стърчеше по всички посоки като наелектризирана. Имаше хубави черти на лицето, ала човек не забелязваше и това, защото му правеше впечатление, че то е сипаничаво. Но очите й наистина бяха прекрасни — дълбоки, кадифени, черни като мастило.
Обаче Сади беше прекалено добра за Сен-Сен не защото беше по-хубава. Той не я заслужаваше, понеже беше мерзавец. Самият той не беше грозен и сигурно външният му вид я беше привлякъл към него, а след това — пак според слуховете — тя го беше вкарала в политически машинации. Защото Сади беше много хитро мадамче. През главата й беше минало какво ли не и имаше много богат опит.
Беше дошла в Скидмор с хората на Старк, в чийто щаб играеше доста неопределената роля на секретарка (и вероятно на агент на Сен-Сен). Всъщност вършеше голяма част от организационната работа и даваше на Уили полезни сведения за местните знаменитости.
И тъй тя се приближи към моето сепаре с характерната си бурна походка, впери поглед в мен и попита:
— Може ли да седна?
И седна, без да дочака моя отговор.
— За теб всичко е разрешено — отвърнах галантно. — Можеш да стоиш, да седнеш и дори да легнеш до мен.
Тя ме изгледа критично с дълбоките си, кадифени, черни като мастило очи, които блестяха на сипаничавото й лице, и поклати глава.
— Не, благодаря, предпочитам нещо по-витаминозно.
— Искаш да кажеш, че не съм красив ли? — попитах аз.
— Красотата не ме интересува — каза тя, — но и не ме привличат хора, които мязат на кутия разпилени спагети. Само лакти и сухи трески.