Тайната на сътворението
- Автор: Нокс Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Димитров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на сътворението». Краткое содержание книги:
Той знаеше, че най-добрият начин да решиш подобен ребус е просто да го заложиш в мозъка си и да оставиш подсъзнанието да си свърши работата. Точно като компютър, който си жужи тихо в другата стая. Идеята имаше интересна обосновка. Роб беше чел за един учен, Кекуле, който се опитвал да намери структурната формула на бензена. Кекуле работил упорито месеци наред без никакъв успех, но една нощ му се присънила змия, захапала опашката си — древният символ, наречен уроборос.
Кекуле се събудил, спомнил си съня и разбрал, че подсъзнанието му е намерило отговора. Структурната формула на бензена била като кръг, като змия, стиснала опашка между зъбите си, като уроборос. Кекуле се втурнал към лабораторията си, за да провери тази хипотеза, и установил, че е безспорно вярна.
Ето, това беше силата на подсъзнанието. Може би Роб трябваше да остави проблема да отлежи в избата на мозъка, да ферментира там и изведнъж решението на тайнствените числа на Брайтнер щеше да изскочи в ума му, докато си мисли или върши нещо друго. Докато се къпе, бръсне, спи, шофира или го разпитва полицията…
Полицията! Роб погледна часовника си и установи, че е минал точно един час. Избута стола си назад, плати и закрачи забързано към апартамента на Кристин.
Вратата му отвори един от униформените полицаи. Кристин седеше на дивана и търкаше очи, другият полицай й подаваше кърпички. Роб настръхна.
— Не се притеснявайте, мистър Лътрел. — Кирибали беше зад бюрото, кръстосал акуратно крака при глезените. Тонът му беше формален и арогантен. — Все пак ние не сме иракчани. Но мис Майер явно… доста се разстрои от разговора за смъртта на приятеля й.
Кристин изгледа полицая с ненавист, която Роб долови ясно. След това се прибра в спалнята си и затръшна вратата.
Кирибали изпъна искрящо белите си маншети и махна с ръка към дивана. Роб разбра, че жестът го приканва да седне. Маникюрът на турчина беше безупречен. Другите двама полицаи гледаха отнесено из стаята, мълчаливи и бдящи.
— Значи, вие пишете? — усмихна се Кирибали към Роб.
— Да.
— Колко очарователно. Рядко срещам истински автори. Това е толкова примитивен град. Заради кюрдите, нали знаете… — Той въздъхна и потупа брадичката си с молива. — Те не са точно… учени. Следвах английска литература в Анкара. Това е моето съкровено удоволствие, мистър Лътрел.
— Е, аз съм просто журналист.
— И Хемингуей е бил просто журналист.
— Не, наистина. Аз съм само драскач.
— Вие сте твърде скромен. Вие сте джентълмен на буквите. На английските букви при това. — Очите на Кирибали бяха толкова наситено тъмносини, че Роб се зачуди дали не носи цветни лещи. От цялото му същество лъхаше суета. — Винаги съм харесвал американските поети. Особено жените. Емили Дикинсън, Силвия Плат, знаете ли ги?
Кирибали изгледа Роб с непроницаемо изражение.
— „Като двигател, двигател, който ме отблъсква с пара като евреин… И мисля, ами ако съм еврейка.“1 — Кирибали се усмихна изискано. — Нима това не са сред най-ужасяващите стихове в литературата?
Роб не знаеше какво да каже. Не възнамеряваше да обсъжда поезия с полицай.
— Може би друг път. — Кирибали въздъхна и разклати молива между пръстите си. — Имам само няколко въпроса. Знам, че не сте бил пряк свидетел на предполагаемото убийство. Следователно…
Разпитът продължи, но беше кратък и повърхностен. Почти безсмислен. Кирибали почти не записваше отговорите на Роб, един от униформените полицаи апатично включваше и изключваше диктофон. Кирибали завърши с няколко по-лични въпроса, явно по-скоро го интересуваха взаимоотношенията между Роб и Кристин.
— Тя е еврейка, нали?
Роб кимна. Кирибали се усмихна доволно, сякаш най-големият проблем беше решен, и остави молива, като го изравни прецизно с ръба на бюрото. След това щракна с пръсти, униформените полицаи се надигнаха и тримата тръгнаха към вратата. Кирибали се спря на прага и помоли Роб да каже на Кристин, че може да я повикат отново на разпит „след известно време“. После си тръгна и след него остана само нездрав полъх от одеколона му.
Роб се обърна. Кристин стоеше на вратата на спалнята си и изглеждаше спокойна. Отново беше с бяла риза и къси панталони в цвят каки, дрехите й стояха добре.
— Смотаняк!
— Може би — сви рамене Кристин в знак на съгласие. — Просто си вършеше работата.
— Разплака те.
1
Из „Татко“ на Силвия Плат, прев. Христо Боев. — Бел.прев.