Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Синьорина Ветра, тази вечер вие се нареждате сред най-изисканите дами на венецианския двор, защото спокойно може да се каже, че дори и сред приближените на самия дож не може да се намери дама с по-голяма красота от вашата! Вие сте истинско бижу за Тоскана!
Докато един прислужник издърпваше стола ми, аз се усмихнах на домакина и отвърнах:
— Както разбирам, вашият племенник ви е споменал, че съм от Венеция.
— Така е — кимна той. — И въобще не се изненадвам. С русите си къдрици и светлите очи вие представлявате най-доброто от северния тип жени. Впрочем някога познавах във Венеция една дама, която приличаше много на вас. Тя… — Не довърши. — Няма значение. Да кажем само, че в настоящия момент никоя не може да ви съперничи — нито в онзи град, нито в този.
След това се обърна към вездесъщия Ток, който кръжеше над рамото му. Двамата като че ли заговориха за празния стол вдясно на лорда, което ми даде възможност да се обърна към брат Гуидо, седнал вляво от мен.
— Говори ли вече с него за картината? — изстреля автоматично той.
Изгледах го неодобрително. Вярно, беше божий човек, но това не му пречеше да се опита поне мъничко да усвои маниерите на чичо си.
— Лучана, изглеждаш невероятно в премяната си! — отвърнах саркастично в отговор аз. — Направо не можах да те позная! За мен е истинска привилегия да бъда твой кавалер тази вечер!
Брат Гуидо се усмихна неловко и отбеляза:
— Знаеш, че на монасите не е позволено да мислят подобни неща. Нашите умове са заети от по-висши въпроси, а единствената красота, която забелязваме, е на нашия Господ Бог и Неговия възлюблен Син! — Тук се прекръсти.
Изсумтях презрително, а след това се усмихнах на сервитьора, който ми наливаше виното. Накрая подхвърлих:
— Виж ти. Но докато слизах по стълбите, ми се стори доста впечатлен от моята особа. Или може би си наблюдавал Божиите поли, докато устата ти ловеше мухи, а?
Не било никак трудно да го обидя. Той се изчерви.
— Аз… просто бях изненадан от промяната в личността ти, нищо повече. Освен това ми позволи да ти напомня да не проявяваш греха на суетата, защото това е дяволско чувство, което може да те завлече в ада!
Въздъхнах и рекох:
— В отговор на въпроса, който предхождаше поредната ти проповед, позволи на мен пък да ти кажа, че не съм говорила с чичо ти за картината. Стори ми се, че наоколо има твърде много хора, ако не си забелязал.
Той кимна и като че ли се накани да каже още нещо, обаче аз го изпреварих:
— Празният стол вдясно от чичо ти за сина му ли е? Имаш братовчед, нали?
— Да. Казва се Николо. Но все още не е пристигнал.
— Как така? — попитах, но после се сетих и още нещо. — И в тази връзка къде беше през целия изминал ден? Не би ли трябвало да е до чичо ти по време на празненствата?
— В университета е.
— Кой университет? В Падуа или в Болоня? — Споменах два от трите университета, които знаех. Защото третият — този в Пиза, не би могъл да извини отсъствието му.
— Не, тук, в Пиза — отговори монахът и се усмихна накриво, забелязал изненадата ми. — Но доколкото разбрах, за вечерята е благоволил да доприпка — допълни с неприкрита ирония.
— Къде е тогава?
Брат Гуидо сви рамене. Неохотата му да обсъжда друг човек, особено роднина, беше очевидно. Но в това свиване на раменете съзрях много по-голяма ненавист, отколкото го бях забелязвала да изразява по какъвто и да било друг въпрос. Както и много по-силна критика, отколкото всички, правени през последните пет дена — дори и по повод онези тайнствени личности, убили нашите приятели.
— Очевидно не държи чак толкова много на задълженията си, колкото лорд Силвио би желал. Но като единствен син, той може да си прави каквото пожелае, защото знае, че накрая пак той ще бъде избраникът.
— Откъде накъде? — продължих войнствено. — Чувала съм за много случаи, при които недостойният син бива лишен от наследство в полза на някой друг. Защо и чичо ти не постъпи така?
Брат Гуидо насочи ярките си сини очи директно към моите и рече:
— Защото единственият друг потенциален наследник, на когото вярва и на когото има доверие, изведнъж реши да става монах!
Майко Божия! Вече всичко ми се изясни. Силвио обичаше племенника си Гуидо много повече от единствения си син Николо. Николо вече е бил доказал, че е недостоен за поста на баща си, ала преди Силвио да въздигне Гуидо до статуса на наследник на титлата и трона, Гуидо усетил повика на вярата и навлякъл расото.