Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— В такъв случай чичо ти не… не е ли правил опити да те разубеди да не поемаш по този път? — промърморих.
— Непрекъснато се опитва — отговори тъжно монахът. — Защото той ми е като баща, във всяко едно отношение. Изгубих родителите си още по време на чумата от 1460 година, но тогава бях твърде малък, за да ги помня и да скърбя. Тогава чичо ми ме взе под крилото си. Отгледа ме, изучи ме, предаде ми всичко, което би трябвало да знае един благородник. Никога не забрави, че съдбата го е дарила със сан, който по право принадлежи на мен, тъй като той бе по-малкият син на дядо ми, а смъртта на моя баща всъщност му подари града. Поради това се отнасяше към мен с не по-малка обич и от истинския си син, дори на моменти с много по-голяма — призна брат Гуидо и поклати глава. — В никакъв случай не твърдя, че подобно отношение е било правилно, а и сама се досещаш, че братовчед ми не беше във възторг от така стеклите се обстоятелства. Но когато пораснах, започнах да чета редовно Светите писания и останалите религиозни книги, с които разполага чичо ми, и така по едно време усетих зова на Бога. С благословията на чичо си се съгласих да вляза в ордена на францисканците като послушник, но първоначално само за година — за да мога да обмисля решението си, преди окончателно да дам обет. Но мисля, че вече съм го взел! — завърши драматично.
Извърнах очи към лорд Силвио и се изпълних със съчувствие към него. Да, аз, обикновената уличница, погледнах великия господар и го съжалих. Защото ето че днес, в деня на светеца покровител на своя град, той седеше в собствения си дом между една никаквица и един празен стол, вторачен в празното пространство пред себе си, докато синът му го унижаваше с отсъствието си, а любимият му племенник бе окончателно изгубен като наследник. Стиснах лекичко ръката на лорд Силвио, за да го върна при нас, и започнах да възхвалявам подредбата на масата и блюдата, твърдо решена да му помогна да си прекара приятно тази вечер.
Впрочем нещата, достойни за похвала, бяха толкова много, че въобще не ми се наложи да си слагам на душата и греха на лъжата. Всяко следващо блюдо бе още по-великолепно от предишното. Тъпчех щастливо в стомаха си тестисите на заек — толкова дребни и гладки, че спокойно биха могли да бъдат глътнати наведнъж, миниатюрни октоподчета с две сладки предни зъбчета, остри като бръснач, които трябваше да се махнат, преди да заръфаш месото, с черни като катран спагети, сварени в мастилото на сепия. После идваше една истинска менажерия от пълнени меса, от които масата буквално започна да се огъва: малки сърни и огромни глигани, изпечени и зашити в собствените им кожи, със стъклени очи, вторачени невиждащо в онези, които се канеха да ги изядат. Имаше дори и паун, сготвен и украсен със собствената си опашка, поставен в центъра на трапезата. Нагъвах всичко пред себе си, докато роклята ми не започна да се пука по шевовете, наливах се обилно с вино, смеех се сърдечно с лорд Силвио и въобще — прекарвах си страхотно.
Брат Гуидо от своя страна не хапна нищичко и пи само вода, защото бе твърдо решил да пости. Пред мен бе поставено плато стриди, за които той не бе спрял да говори по време на пътуването ни — платото бе предназначено и за трима ни. Лично аз не обичах да ям стриди и не питайте защо. Отчасти поради факта, че от тях се извличат перли като онази в пъпа ми, и отчасти, защото ми напомнят за поглъщане на мъжка сперма — нещо, което ми се налага редовно да правя в работата си и нямам никакво желание да правя и през свободното си време. Затова бутнах златното плато към брат Гуидо и подметнах изкусително:
— Хайде, хапни! Нали това е любимото ти блюдо?!
Той ме изгледа така, сякаш бях самият Сатана, стисна твърдо сочните си устни и тръсна тъмните си къдрици.
— Не трябва! — отсече. — В момента постя в чест на свети Раниери, който ме вдъхнови, за да стана божий служител!
— Е, стридите не може да се броят, нали така! Нямат месо, а освен това ги водят и селска храна!
Той отново поклати глава и отсече:
— Утре сутрин вече мога да ям всичко, но не и преди това!
Свих рамене и отместих платото към чичо му, защото, каквото и да си мислите за мен, сърце не ми даваше да причинявам излишни страдания на един праведен монах. Но докато премествах платото, изсипах няколко в полите на роклята си, където спокойно можех да ги скрия до сутринта. Утре сутрин можел да яде, така ли? Е, ще му запазя половин дузина за закуска. Междувременно чичо му си хапна блажено остатъка от платото — очевидно любовта към тези отвратителни черупчести същества се предава по семейна линия.