Господар на желанието

Той не се усмихна. Вместо това, се обърна към книгите и ги прибра.

Емили отиде да му помогне. Тя видя тъмната болка в очите му. Нещо във всичко това го бе смутило.

– Какво има? – попита тя.

– Какво да има?

Тя наклони главата си и го погледна намръщено.

– Мислите за нещо, но не казвате какво.

– Имам много мисли в ума ми, които никога не изричам – каза той уклончиво.

– Тази ви тревожи.

– Всички ме тревожат, по един или друг начин.

О, този човек бе безнадежден! Защо просто не можеше да говори с нея?

– Ами – започна тя с подновени усилия. –Майка ми винаги казваше, че трябва да споделяме проблемите си. Ако се освободим от тях, е по-малко вероятно да ни тежат, от друга страна, ако ги държим вътре в себе си, те тлеят в кръвта ни и покваряват душата ни.

– Може би аз харесвам покварената си душа – каза той просто.

– Може би. Но наистина трябва да говорите за това, за което мислите. Баща ми казва, че е здравословно.

В погледа му се появи искрица смях, когато заговори:

– Тогава вие сте най-здравият човек, когото познавам.

Тя се засмя.

– Той казва същото.

Тя му подаде книгата, която държеше и докато той я взимаше, пръстите им се докоснаха. Той замръзна и се втренчи в ръката си. Нещо топло проблесна в очите му и отрази множество сини тонове.

Целуни ме, помоли се тя безмълвно, копнеейки да почувства устните му върху своите.

Но той не го направи.

Вместо това, взе книгата и я сложи на рафта при другите.

Емили въздъхна.

– Поне приключихте с работата.

– Да. Ако тръгнем до час, трябва да пристигнем в страноприемницата до свечеряване.

Дъхът на Емили секна, когато я изпълни разочарование. Той напълно ли бе забравил желанието ѝ да отидат на панаира?

-Но...

Дрейвън се обърна.

– Но? – попита той.

Дрейвън видя разочарованието в очите ѝ.

– Нищо – каза тя с унило наведена глава. –Ще отида да опаковам нещата си.

Дрейвън се намръщи към лейди Емили, докато тя излизаше. Какво, по дяволите, не бе наред с нея? Със сигурност не бе ядосана, заради дисагите?

Тя изглеждаше щастлива само преди миг...

Той разтърси глава.

Жени. Как би могъл един мъж да ги разбере?

Той прогони тези мисли, излезе от стаята и се върна в залата, където намери Саймън все още да седи на мястото си върху подиума. Дрейвън бързо отклони погледа си от господарската маса към брат си.

– Къде е Орик?

Саймън посочи стълбите с гроздето, което държеше в ръката си.

– Кристина го отведе горе, докато се успокои. Както изглежда, бе поразен от милостта ти. – Той пъхна гроздето в устата си.

Дрейвън кимна. Щеше да плати парите на Хенри от собствената си хазна и докато дължимото му бе изплатено, той щеше да остави барона на мира.

– Имаш ли представа какво не е наред с Емили? – попита Дрейвън, след като Саймън глътна гроздето си.

Протягайки се към купата с грозде пред него, Саймън вдигна рамене.

– Беше добре, когато излезе оттук. Какво ѝ каза?

Дрейвън се скова при този въпрос.

– Нищо повече от това да се приготви за тръгване. Заминаваме, веднага след като всичко е опаковано и оседлано.