![И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/5/i-zazhiveli-shchastlivo-bg-calibre-2-8-0-download.jpg)
И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]
- Автор: Касс Кира
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542716631
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Другие
Электронная книга - «И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]». Краткое содержание книги:
Дълго време изгарях от желание да напиша точно този разказ. Обожавам Амбърли. Тъй като и аз съм майка, направо ù се възхищавам. Тя е очарователна, интелигентна, великодушна и красива. Макар животът да ù е поднесъл доста тъга, тя се стреми да бъде положително настроена. Тогава как вълшебна жена като нея е съумяла да се влюби в човек като Кларксън Шрийв?
Беше ми, меко казано, интересно да видя не само Амбърли, но и Кларксън като тийнейджъри. Запознавайки се с всичкото насилие и болката, с която той се е сблъскал през живота си, успях да илюстрирам това как времето и страхът могат да трансформират човек в нещо зло. Освен това беше удивително да наблюдавам как Амбърли се мъчи да открие доброто както в него, така и в майка му, независимо от осъдителното им поведение. Тя наистина вярва, че никой не е зъл по желание, както и че във всяка душа се крие по нещо добро и не спира да го издирва. Това ще обясни много от събитията, случили се по време на участието ù в Избора и ще ни помогне да разберем защо тя приема избора на сина си с такава готовност, въпреки че съпругът ù (както и цялата страна) вече са отписали Америка.
Едно от опасенията ми относно този разказ е фактът, че той може би представя Амбърли в неособено положителна светлина. Тревожа се, че примирението ù с думите и делата на Кларксън придава на образа ù известна доза наивност. Като че ли това е единственият ми шанс да изтъкна следното – целта на този разказ не е да служи като извинение за насилническите взаимоотношения между хората. Единствената ми надежда е да прозвучи откровено. Всички знаем, че Кларксън има своите недостатъци. Същото важи и за Амбърли. Затова ви предлагам да надникнете в живота на две несъвършени човешки същества.
– Кийра
– Приятел, а?
– Точно така. Позволете ми да остана и ще ви помогна. Ще съм ви приятел. Няма да си хабите труда да ме ухажвате. Вече сте наясно, че не изпитвам чувства към вас. Но ще можете да говорите с мен по всяко време, а аз ще се опитам да съм ви от полза. Снощи ми споделихте, че си търсите довереница. Е, докато си намерите постоянна, аз мога да съм ви временна. Стига да желаете.
Стига да желая... Моите желания май нямаха значение, но поне можех да ù помогна. И да се порадвам на компанията ù още малко. Разбира се, баща ми щеше да побеснее, ако научеше, че възнамерявам да използвам едно от момичетата с такава цел... което пък правеше идеята още по-привлекателна.
– Запознах се с почти всички момичета в този салон, но тъкмо вас бих избрал за приятел. Ще се радвам да ми погостувате.
Пред очите ми напрежението се изпари от тялото ù. Макар и да знаех, че романтичната връзка с нея беше непостижима, изпитвах нужда да опитам.
– А дали ще е възможно да ви наричам „мила моя“? – попитах шеговито.
– Изключено – отвърна шепнешком тя. Не знаех дали беше имала такова намерение, или не, но отговорът ù ми прозвуча като предизвикателство.
– Е, знайте, че ще упорствам. Нямам навика да се отказвам току-така.
Тя направи физиономия, почти ядосана, но не съвсем.
– Към всички момичета ли се обръщате така? – попита тя, кимвайки към останалите участнички.
– Да, и като че ли на всичките им допадна – отвърнах с шеговито самодоволство аз.
Предизвикателната ù усмивка се долови дори в гласа ù.
– Точно затова на мен не ми допада.
Тя стана, прекъсвайки разговора ни, и аз отново останах изумен. Нито едно от другите момичета не беше бързало да съкрати времето ни заедно. Поклоних ù се леко; тя ми отвърна с малко нескопосан реверанс и се отдалечи.
Усмихнах се, сравнявайки Америка с другите кандидатки. Беше красива по свой собствен начин. И очевидно беше в неведение относно нетипичната си красота. Определено ù липсваше царственост, макар че имаше нещо... величествено в походката ù. И разбира се, не ме искаше изобщо. Въпреки това не можех да се отърся от желанието да продължа с опитите.
Ето това беше първата полза от Избора: докато Америка беше тук, поне имах възможност да опитвам.
Седма глава
– Ще поканя момичетата, които не съм помолил да останат по местата си, да последват Силвия до трапезарията. Съвсем скоро ще се присъединя към вас.
Момичетата се спогледаха едно друго, някои объркани, други самодоволни. Чувствах се уверен, че съм избрал правилно, а сега идваше моментът да освободя излишните участнички. Едва ли щеше да е сложно, особено при положение че почти не се познавахме. Още не се бяха привързали към нищо.
Всички останали се изнесоха от залата, с изключение на осем дами, подредени усмихнати пред мен.
Аз вперих поглед в тях и внезапно ми се прииска да си бях подготвил някаква реч, преди да ги наредя.
– Благодаря ви, че останахте за още няколко минути – казах, след което се запънах. – И... искам да ви благодаря, че... че... дойдохте в двореца и ми предоставихте възможността да се запозная с вас.
Повечето се изкискаха или сведоха очи. Клариса отметна косата си през рамо.
– За жалост, трябва да ви уведомя, че не сте подходящи. Ъ, свободни сте? – Последното изречение прозвуча по-скоро като въпрос и се радвах, че баща ми не беше тук, за да го чуе.
Едно от момичетата – Ашли, ако не се лъжа – веднага се разплака и аз се сковах намясто.
– Защото боядисвам косата си ли? – попита момичето до нея.
– Моля?
– Защото съм Петица, нали? – попита Хана.
– Така ли?
Клариса се спусна към мен и стисна ръката ми.
– Ще ви покажа, че мога да съм по-добра, кълна се!
– Какво?
За щастие, един от стражите я откъсна от мен и я изведе от залата. Аз не помръднах от мястото си, напълно смаян от бурния ù изблик на емоции. Нали уж трябваше да са дами. Какво се случваше, за бога?
– Но защо? – попита едно от другите момичета с толкова наранен глас, че ми причини истинска физическа болка. Все едно изживявах отново случката с Дафни.
Не разбрах от кое момиче беше дошъл въпросът, но когато се обърнах към тях, всичките носеха сходни отчаяни изражения на лицата си, сякаш бях разбил на пух и прах надеждите им. Бяхме се срещнали едва преди двайсет минути. Как бе възможно?
– Съжалявам – казах с искрена съпричастност. – Просто не почувствах връзка помежду ни.
Мия пристъпи напред, почти съумявайки да прикрие факта, че беше на ръба на сълзите. Една част от мен се възхищаваше на самоконтрола ù.
– Ами нашите чувства? Те нямат ли значение?