И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

– Свободни сте – наредих им, жаден за поне малко уединение. Седнах на дивана, който бях използвал за интервютата, и отпуснах глава в ръцете си.

Можеш да се ожениш само за една от тях. Необходимо беше. Може и да изглеждаше прибързано, но не бе така. Беше целесъобразно. Трябва да действаш целесъобразно.

Но не можех да не се усъмня в постъпката си. Ашли се беше оказала мило момиче. Дали вече не бях допуснал грешка? Но не бях почувствал нищо, когато беше седнала пред мен, ни най-малка близост.

Вдишах дълбоко и изопнах рамене. Стореното – сторено. Беше време да продължа напред. Чакаха ме още двайсет и седем момичета, върху които трябва да се съсредоточа.

Залепих усмивка на лицето си, прекосих широкия коридор и влязох в трапезарията, където всички вече закусваха. Забелязах, че няколко стола започнаха да се плъзгат назад.

– Моля ви, дами, не ставайте. Приятна закуска. – Нищо не се е случило. Всичко е наред.

Целунах майка ми по бузата и потупах баща ми по рамото, преди да седна на масата, за да нарисувам семейната картинка, която народът очакваше да види.

– Няколко вече си заминаха, а, Ваше Височество? – попита Джъстин, докато ми сипваше кафе.

– Знаеш ли, чел съм една книга за хората, практикуващи полигамия. Тоест един мъж да има няколко жени. Звучи ми смахнато. Току-що бях в стая с осем много нещастни жени и нямам представа защо му е на някого да избира такъв живот. – Казах го с шеговит тон, но становището ми беше искрено.

Джъстин се засмя.

– В такъв случай е хубаво, че ви трябва само една, сър.

– Така е. – Пийнах от черното си кафе, размишлявайки върху думите на Джъстин.

Трябваше ми само една жена. Въпросът беше как да я позная.

– Колко елиминира? – попита баща ми, режейки храната си.

– Осем.

Той кимна.

– Добро начало.

Не знаех дали имам собственото си одобрение, но поне имах неговото.

Въздъхнах и се заех да съставям плана си на действие. Трябваше да опозная всяко от момичетата поотделно. Плъзнах поглед из стаята и преглътнах тревожно при мисълта колко време и енергия щеше да изисква сближаването с двайсет и седем момичета.

Няколко от участничките бяха забелязали, че гледам към тяхната маса, и ми се усмихнаха, когато погледите ни се срещнаха. Имаше толкова много красиви жени. Бях с усещането, че няколко от тях вече имаха опит с момчета, и това, че бяха с една крачка напред, ме смущаваше, което вероятно беше глупаво.

Тогава погледът ми попадна на Америка, която беше натъпкала устата си с ягодов сладкиш и въртеше блажено очи, сякаш беше попаднала в рая. Успях да сдържа смеха си, но ми хрумна един план.

– Лейди Америка? – извиках я учтиво и едва не прихнах, като видях как спира да дъвче, ококорва очи и обръща лицето си към мен.

Веднага покри устата си с ръце, мъчейки се да сдъвче хапката си по-бързо.

– Да, Ваше Величество?

– Наслаждавате ли се на храната? – Стана ми чудно дали съм я подсетил за предишната вечер, когато ми беше признала, че именно заради храната иска да остане в двореца. Беше някак удовлетворително да кажеш пред цяла стая с хора шега, която само един от тях разбираше.