Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Михримах го видя възседнал катраненочерен кон. Зад него двама водачи носеха два големи пискюла от конски опашки – отличителните значи, че след Сюлейман на трона ще се качи той. А батко й Мехмед имаше само една конска опашка.

„Този трябва да е Мустафа!“ – реши тя. И той като коня си беше целият в черно. Само на кръста си носеше ален пояс, а на тюрбана – червеникаво-жълтеникаво-синкаво перо, изникнало сякаш от огромния колкото юмрук диамант. Беше с черни очи и черни вежди. Два пъти по-плещест от батко й Мехмед. По всичко личеше, че е снажен и силен. Дясната му ръка лежеше, също както при батко й Мехмед, върху ножницата на сабята. С една разлика – сабята на Мустафа беше извита точно както на татко й. Седеше на коня си, без да помръдне, гордо изправен. А и конят стоеше неподвижно, като вкаменен.

Кръстосаха набързо погледи точно когато минаха пред него. Мустафа обаче извърна глава, все едно не я е погледнал. Михримах усети, че я следи с крайчеца на окото си. И тя направи същото. Не се обърна към него. Не промени нито начина, по който седеше, нито изражението на лицето си. С поглед напред, сякаш освен Селим и Баязид отсреща в колата имаше и нещо друго за гледане, тя мина пред принца престолонаследник, когото майка й беше забранила да нарича батко.

Колелетата забавиха ход, забавиха и спряха. Притичаха двама придворни и отвориха вратичката на колата. Трети донесе и намести ниска малка стълбичка с две стъпала. Придружаващите Михримах наложници и гувернантки слязоха и се смесиха с прислужниците, които ги посрещаха. Последни се появиха Есма и дойките на Селим и Баязид. Михримах изчака, както я бе посъветвала майка й. Първо слязоха момчетата. Изчака още малко. Пое си дълбоко дъх, стана, хвана подадената й от Есма ръка и се показа от колата.

Преди да стъпи на стъпалото, тя сякаш дочу гласа на майка си: „Ще придвижиш крака си така бавно, че върхът му въобще да не се подаде под роклята ти!“

Постъпи точно така и в този момент забеляза, че очите на всичките прислужници, изпратени да я посрещнат, са приковани в полите й. Тогава й стана ясно защо – момичетата щяха веднага да изприпкат при господарката си да й докладват: „Дъщерята на Хюрем не си показа дори връхчето на обувката“.

Слезе по стълбичката. Запристъпва плавно, като че ли се плъзгаше, по постлания върху земята копринен килим и отиде при братята си. Макар че въобще не й се нравеше, застана между Селим и Баязид. И вътрешно се помоли: „Дано поне тук да не се карат!“.