Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Вървим заедно — обясни Далинар и посочи с ръка. — Не искам да се разпръсваме. Държим се на съседни плата или, ако е възможно, на едно плато. А и ще трябва да оставиш паршите си тук.
— Това е необичайно искане — намръщено рече Аладар.
— Вървим срещу братовчедите им — обясни Далинар. — По-добре да не се излагаме на опасността да се обърнат срещу нас.
— Но те никога не биха… Ба, какво пък. Може да се направи.
Далинар кимна и протегна ръка на Аладар; отзад най-после пристигнаха Роион и Амарам. Далинар ги беше изпреварил на Храбрец.
— Благодаря ти — отговори Далинар на Аладар.
— Ти наистина вярваш във всичко това, нали?
— Да.
Аладар протегна ръка, но се спря.
— Разбираш, че целият съм опетнен. По ръцете ми има кръв, Далинар. Аз не съм някакъв съвършен, достоен рицар, както май ти се иска да покажеш.
— Знам, че не си — отговори Далинар и взе ръката му. — И аз не съм такъв. Ще трябва да станем.
Те си кимнаха, после Далинар смушка Храбрец и се впусна в тръс към войската си. Роион изръмжа и взе да се оплаква от бедрата си, след като препускал по целия път. Днешната езда нямаше да му се хареса.
Амарам застана до Далинар.
— Най-напред Себариал, после Аладар? Днес доверието ти май се харчи евтино, Далинар.
— Искаш да ги отпратя ли?
— Помисли си само колко впечатляваща би била нашата победа, ако я постигнем сами.
— Надявам се да сме над такава суетност, стари приятелю — възрази му Далинар.
Известно време яздиха заедно и отново минаха покрай Адолин и Шалан. Далинар огледа войската си и забеляза нещо. Висок мъж в синьо бе приседнал върху камък сред гвардейците от Мост Четири.
Като си говорим за глупци…
— Ела с мен — обърна се Далинар към Амарам.
Амарам спря коня си.
— Мисля, че ще трябва да огледам…
— Ела — рязко отсече Далинар. — Искам да говориш с този младеж, за да можем да спрем слуховете и работите, които разправя за теб. Тези неща не помагат никому.
— Много добре — рече Амарам и се изравни с него.
Каладин се озова прав сред мостовите, въпреки болката в крака, щом забеляза как Адолин и Шалан преминават. Той ги проследи с поглед. Адолин, яхнал своя ришадиец с грамадните му копита, и Шалан върху по-малко кафяво животно.
Тя изглеждаше великолепно. Каладин бе готов да го признае, макар и само на себе си. Блестяща червена коса, усмивка. Казваше нещо умно — Каладин почти можеше да чуе думите. Той чакаше, надяваше се, че тя ще се обърне към него и ще срещне погледа му през късото разстояние.
Не го направи. Тя продължи нататък и Каладин се почувства кръгъл глупак. Някаква част от него искаше да ненавижда Адолин, задето приковава вниманието ѝ, но той установи, че не може. Той всъщност харесваше Адолин. Пък и бяха добра двойка. Подхождаха си.
Вероятно Каладин би могъл да не харесва това.
Той отново се облегна на някакъв камък и сведе глава. Мостовите се насъбраха около него. Надяваше се да не са го видели как следи Шалан с поглед и се напъва да долови гласа ѝ. Ренарин стоеше като сянка в края на всички. Мостовите вече го приемаха, но той все още изглеждаше твърде неловко заедно с тях. Разбира се, принцът имаше неловък вид в близост до повечето хора.
Трябва да говоря повече с него за положението му, рече си Каладин. Нещо в този човек и в неговото обяснение на епилепсията му изглеждаше не на място.
— Защо си тук, сър? — попита го Бисиг и върна вниманието на Каладин към останалите мостови.
— Исках да ви изпратя — отвърна Каладин и въздъхна. — Мислех, че ще се радвате да ме видите.
— Ти си като дете — рече Скалата и поклати дебелия си показалец към Каладин. — Какво би сторил ти, велики капитане, Благословени от Бурята, ако спипаш някой от тия хора да се размотава с ранен крак? Би го натупал! Само да оздравее, разбира се.
— Мислех си — продължи Каладин, — че аз съм вашият началник.
— Ами, не става — обади се Тефт. — Нашият началник би бил достатъчно умен да пази леглото.
— И да хапне доста яхния — допълни Скалата. — Оставих ти яхния за ядене, докато ме няма.
— Отиваш с похода? — зачуди се Каладин и вдигна поглед към снажния рогоядец. — Мислех, че просто изпращаш хората. Та ти не искаш да се биеш. Какво ще правиш там?
— Някой трябва да им стъкмява гозби — обясни Скалата. — Този поход, той ще продължи с дни. Аз няма да оставя приятелите си на милостта на майсторите готвачи на становете. Ха! Храната, която приготвят, ще бъде цялата от Превърнато зърно и месо. Има вкуса на крем! Човек трябва да си дойде с подходящите подправки.