Сияйни слова

— Защо? — попита го на свой ред Далинар. — Защо дойде?

— Ти така страстно излагаше доводите си, а сега си изненадан, че някой ги е послушал?

— Не някой. Ти.

Аладар стисна устни на черта и най-накрая се обърна да срещне погледа на Далинар.

— Роион и Себариал, най-големите страхливци сред нас, отиват в бой. Трябва ли аз да остана и да им позволя да изпълнят Договора за Отмъщение без мен?

— Останалите Върховни принцове изглеждат удовлетворени от това.

Изведнъж всички тежки доводи на Аладар — начело на страната срещу Далинар — добиха различен вид. Той е спорил, за да убеди себе си, мина през ума на Далинар. През цялото време се е притеснявал, че аз съм прав.

— Садеас няма да бъде доволен — отбеляза Далинар.

— Садеас да го отнесат Бурите. Аз не съм негова собственост.

Аладар за малко си поигра с юздите.

— А той го иска. Мога да го усетя в споразуменията, които ме кара да сключа, в ножовете, които опира в гърлата на всички. Би желал всички ние да бъдем негови роби в края на цялата работа.

— Аладар — рече Далинар и придвижи коня си до животното на другия, тъй че двамата застанаха точно един срещу друг. Той загледа Аладар в очите. — Кажи ми, че Садеас не те е подсторил за това. Кажи ми, че това не е част от още един заговор аз да бъда изоставен или предаден.

Аладар се усмихна.

— Мислиш ли, че бих ти казал, ако беше така?

— Искам да чуя обещанието от устата ти.

— И ще му повярваш? Далинар, колко ти помогна заявлението за приятелство от страна на Садеас?

— Обещание, Аладар.

Аладар го изгледа в очите.

— Мисля, че нещата, които говориш за Алеткар, са в най-добрия случай наивни, а и несъмнено са невъзможни. Тези твои заблуди не са знак за обезумяване — както Садеас иска да си мислим — а са просто мечтите на човек, който отчаяно иска да вярва в нещо, в нещо глупаво. „Чест“ е дума, употребявана за деянията на хората от миналото; историческите писатели са почистили живота им.

Той се спря.

— Но… вземи ме за глупак, Далинар, ще ми се това да беше вярно. Аз дойдох заради себе си, а не заради Садеас. Няма да те предам. Дори и Алеткар да не може да бъде това, което ти искаш, ние поне можем да смажем паршендите и да отмъстим за стария Гавилар. Това е правилно.

Далинар кимна.

— Може и да лъжа — продължи Аладар.

— Но не лъжеш.

— Как би могъл да знаеш?

— Честно? Не знам. Но ако това ще се върши, трябва да се доверя на някои от вас.

Донякъде. Никога нямаше да се постави отново в положение като на Кулата.

Както и да е, присъствието на Аладар означаваше, че нахлуването всъщност е възможно. Четиримата заедно вероятно щяха да превъзхождат паршендите по численост — макар и да не бе сигурен колко достоверни са сметките на писарите за броя им.

Това не бе исканият от Далинар голям съюз на всички Върховни принцове, но дори и с пропастите в полза на паршендите можеше да бъде достатъчно.