Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
— Ще те обичам още повече, макар че нея много обичам.
— Вие я обичате? Защо тогава я напуснахте?
— Не съм я напуснал. Вчера вечерях при нея, само не живеем вече като любовна двойка. Отстъпих я на един богат приятел, който й създаде щастието.
— Това е много хубаво, само че не го разбирам напълно. Кажете, моля, на Тонина, че сега аз ще заема нейното място. Освен това, би ми било много приятно, ако й кажете още, че сте бил съвсем сигурен, че вие сте първия мъж, когото съм обичала.
— А ако това съобщение я ядоса?
— О, толкова по-добре! Ще ми направите ли това удоволствие? Това е първото нещо, за което ви моля.
— Обещавам ти.
След този разговор ние закусихме и после при пълно единодушие отидохме в леглото. Жертвите ни бяха пренесени като че ли повече на Химен, отколкото на Амур.
Барберина не познаваше още играта. Нейните екстази, нейните естествени и наивни мисли, които тя неподправено ми съобщаваше, нейната неопитност или по-точно несръчност ме възхищаваха. Струваше ми се, като че ли докосвах за първи път сладкото дърво на познанието и като че ли никога не бях вкусвал такъв сочен плод. Моята малка нимфа би се засрамила, ако ме оставеше да забележа, че първият трън й е причинил болка, за да ме убеди, че се е насладила само от розата, тя се престара с уверенията, че изпитва най-висша наслада. При това тя преувеличи, тъй като първият опит винаги е повече или по-малко болезнен. Та тя не беше още напълно израснала. Зърната на гърдите й бяха още едва забележими пъпки и напълно зряла беше само в сърцето си.
След като бяха предприети и издържани редица атаки, ние станахме да ядем. Получили чрез това нови сили, се качихме отново върху олтара на любовта и се посветихме на сладката й служба до свечеряване.
Когато Лаура се върна в къщи, тя ни намери облечени и напълно задоволени. Подарих на Барберина още двадесет цехини, заклех й се във вечна любов и си отидох. Сигурно тогава нямах намерение да не остана верен на клетвата си. Но събитията, които съдбата ми беше предопределила не можеха да се съчетаят с онези обещания, които в момент на страст бяха излезли от устата ми.
На следната сутрин Ригелини ме взе, за да ми покаже жилището, за което ми беше говорил. То ми хареса. Наех го веднага и предплатих наема за четири месеца. Къщата принадлежеше на една вдовица, която имаше две дъщери. На по-възрастната току-що й бе пускано кръв, неин лекар беше Ригелини. Той я лекуваше от девет месеца, без да може да я излекува. Тъй като искаше да й направи своето посещение, аз влязох с него. Помислих, че се намирам пред хубава восъчна статуя и в изненадата, си извиках:
— Тя е красива, но скулпторът би трябвало да й предаде съответния цвят.
Статуята отговори с една усмивка, която би била божествена, ако би се появила върху розови устни.
— Нейната бледност — ми каза Ригелини — не бива да ви учудва, днес й е направено кръвопускане за сто и четвърти път.
Направих един разбираем жест на учудване.
Красивото момиче беше осемнадесетгодишно и природата още не беше го дарила с благодатта на месечното изчистване. В резултат от това тя се чувствуваше всяка седмица три или четири пъти близо до смъртта и единственото средство да й се даде облекчение се състоеше в това, да й се отвори кръвоносния съд.
— Мисля да я изпратя на полето — каза докторът, — чистият и приятен въздух там и особено по-голямото движение ще подействуват по-добре, отколкото всички лекарства тук.
— Но, драги докторе, не можете ли да й бъдете и аптекар, както сте й лекар?
— За мен тази игра би била твърде рискована, защото бих се видял принуден да се оженя за нея, а от женитба се страхувам като от огън.
Наистина към женитбата и аз имах толкова склонност, колкото и моят приятел, докторът, но току-що се бях приближил твърде много до огъня. В следната глава читателят ще види как постигнах чудото, което възвърна на хубавата малокръвна отново здравия цвят.
Глава двадесет и седма
Вечерта отидох на вечеря у господин Брагадино и достойният и великодушен старец прекара една приятна вечер. Тъй беше винаги. Той и неговите двама добродетелни приятели бяха щастливи всеки път, когато се хранех с тях.