Зовът на барабана [bg]

Исках зеле обаче, за да направя кисело зеле за зимата; тогава щяхме да искаме някаква вкусна храна, както и витамин C. Бяха ми останали достатъчно семена и можех да изкарам поне две реколти, преди да застудее, ако успеех да ги опазя от проклетите зайци. Забарабаних с пръсти по дръжката на кошницата си, мислех. Индианците пръскаха отрязана коса около нивите си, но това бе защита по-скоро от елените, отколкото от зайци.

Реших, че Джейми ще е най-ефикасен. Наяуене ми каза, че миризмата на урина от месоядно животно гони зайците — а мъж, който яде месо, не беше по-различен от пантера, да не говорим, че беше много по-контролируем. Да, щеше да стане; той бе прострелял елен само преди два дни; щях да сваря смърчова бира към печеното, обаче…

Докато вървях към бараката с билките, за да видя дали имам плодове от страстоцвет за овкусяване, зърнах някакво движение в края на поляната. Помислих, че е Джейми, и се обърнах, за да го информирам за новите му задължения, но спрях рязко, когато видях кой е.

Изглеждаше по-зле от последната ни среща, ако това изобщо бе възможно. Беше без шапка, косата и брадата му се бяха превърнали в лъскава черна плетеница, дрехите му висяха на парцали. Беше бос, единият му крак бе увит с мръсни дрипи и куцаше силно.

Видя ме веднага и изчака да отида при него.

— Радвам се, че си ти — каза той. — Питах се кой ще ме види пръв. — Гласът му беше тих и дрезгав и аз се запитах дали е говорил с някого, след като го оставихме в планината.

— Кракът ти, Роджър…

— Няма значение. — Стисна ръката ми. — Те добре ли са? Бебето? Бриана?

— Добре са. Всички са в къщата. — Той обърна глава към хижата и аз добавих: — Имаш син.

Той се извърна рязко към мен, зелените му очи бяха отворени широко.

— Мой ли е? Аз имам син?

— Предполагам — казах. — Ти си тук, нали? — Стреснатият поглед и надеждата избледняха бавно. Той ме погледна в очите и като че ли видя какво чувствам, защото се усмихна — само леко извиване на устните, — но се усмихна.

— Тук съм — каза и се обърна към хижата и отворената ѝ врата.

Джейми седеше до масата с навити ръкави, до него беше Бриана. Двамата се взираха в скици на къщата и тя му сочеше нещо с перото. Бяха омазани с мастило, тъй като много се ентусиазираха, когато говореха за архитектура. Бебето хъркаше кротко в люлката си до тях; Бриана я люлееше разсеяно с крак. Лизи предеше до прозореца и си тананикаше тихо под нос, докато голямото колело на чекръка се въртеше.

— Домашна идилия — каза тихо Роджър, като спря на двора. — Ще е жалко да ги безпокоя.

— А имаш ли избор?

— Да, имам — отвърна. — И вече го направих. — Тръгна устремено към вратата и влезе.

Джейми реагира мигновено при непознатото притъмняване на прага; избута Бриана от пейката и се хвърли към пищовите на стената. Беше прицелил единия в гърдите на Роджър, преди да осъзнае какво — или кой — е влязъл. После го сведе, тихо възкликвайки с негодувание.