Зовът на барабана [bg]

65.

Завръщане на Фрейзърс Ридж

Джокаста не искаше да се разделя с най-новия си роднина, но бяхме много закъснели за пролетната сеитба и чифликът бе ужасно занемарен; трябваше да се върнем бързо там, а Бриана не искаше и да чуе за оставане в Ривър Рън. Което беше добре, защото щеше да ни трябва динамит, за да разделим Джейми от внука му.

Лорд Джон вече бе достатъчно добре, за да пътува; той беше с нас до Грейт Бъфало Трейл Роуд, където целуна Бриана и бебето, прегърна Джейми и — за мое изумление — мен, преди да завие на север към Вирджиния и Уили.

— Разчитам на вас да се грижите за тях — каза ми тихо, като кимна към каруцата, където две ярки глави се бяха свели една към друга над детето в скута на Бриана.

— Разбира се — казах и стиснах ръката му. — И аз на вас разчитам. — Той вдигна ръката ми към устните си за миг, усмихна ми се и потегли, без да поглежда назад.

След седмица още се друсахме по потъналите в трева корени на хребета, където растяха дивите ягоди, зелени, бели и червени, постоянство и смелост, сладост и горчивина, в сенките на дърветата.

Хижата беше мръсна и занемарена, бараките бяха празни и потънали в сухи листа. Градината беше пълна със сухи стръкове и диви фиданки, кошарата беше празна. Скелето на новата къща се издигаше черно и обвинително на хребета. Мястото изглеждаше почти необитаемо, руина.

Никога не бях изпитвала такава радост от завръщането у дома, никога.

Име, написах и спрях. Бог знае, помислих си. Фамилията му още не беше изяснена; кръщелното му име още не беше избрано.

Аз го наричах „миличко“, „сладурче“, Лизи го наричаше „скъпо дете“, Джейми се обръщаше с келтска официалност, като „внуче“ или „a Ruaidh“, Червения — тъмната бебешка коса и мътен тен се бяха променили в пламтяща червена коса, която ясно показваше на всеки кой е дядо му — без значение от бащата.

Бриана не изпитваше нужда да го нарича никак; тя винаги го държеше при себе си, пазеше го с яростна вглъбеност, която не можеше да се изрази с думи. Каза, че няма да му дава официално име. Още не.

— Кога? — попита Лизи, но Бриана не отговори. Аз знаех кога; когато дойде Роджър.

— Ами ако не дойде? — каза ми насаме Джейми. — Горкото дете ще отиде някой ден в гроба без име. Господи, това момиче е ужасен инат!

— Тя вярва на Роджър — казах равно. — Опитай се и ти да направиш същото.

Той ме изгледа остро.

— Има разлика между вяра и надежда, сасенак, и ти много добре го знаеш.