Зовът на барабана [bg]

— Не знам. Но няма да е ужасно дълго, надявам се. — Контракциите бяха горе-долу на пет минути, но знаех, че могат да продължат така дълго време, или да се засилят рязко.

През прозореца нахлуваше лек вятър, но Бриана се потеше. Избърсах отново лицето и шията ѝ и разтрих раменете ѝ.

— Справяш се добре, миличка — прошепнах. — Отлично. — Погледнах към Джейми и се усмихнах. — Ти също.

Той се опита да ми върне усмивката; потеше се, но лицето му беше бяло, а не червено.

— Говори ми, татко — каза тя внезапно.

— О? — Той ме погледна трескаво. — Какво да кажа?

— Няма значение. Разказвай ѝ приказки; нещо, което да я разсейва.

— О… ами… казвал ли съм ти онази за… предачката Хабетрот.

Бриана изсумтя в отговор. Джейми се притесни, но все пак започна:

— Ами случило се в една стара селска къща до реката, в нея живеела една мома, наречена Мейзи. Имала червена коса и сини очи и била най-хубавата мома в цялата долина. Но си нямала съпруг, защото… — той спря ужасѐн и аз се втренчих в него.

Закашля се и продължи, явно не се сети какво друго да стори.

— Ами защото по онова време мъжете не си търсели хубави жени, ами момичета, които могат да готвят и предат, та да станат добри съпруги. Ама Мейзи…

Бриана издаде дълбок нечовешки звук. Джейми стисна зъби за миг, но продължи, като държеше и двете ѝ ръце:

— Ама Мейзи обичала светлината в полето и птичките в долината…

В стаята постепенно притъмняваше и миризмата на стоплените от слънцето цветя бе заменена от влажната зелена миризма на върбите до реката и слаб дъх на дим от готварницата.

Ризата на Бриана бе подгизнала и лепнеше за кожата ѝ. Аз притиснах пръсти в гърба ѝ, точно над хълбоците и тя се изви силно срещу мен, за да облекчи болката. Джейми седеше със сведена глава, стиснал ръцете ѝ, все още говореше успокоително, разказваше приказки за силки и за ловци на тюлени, за гайдари и елфи, за огромните гиганти от пещерата Фингал и за черния кон на Дявола, който лети по-бързо от мисълта между мъж и жена.

Сега контракциите бяха много начесто. Дадох знак на Федра, която изтича навън и се върна със свещ, за да запали свещниците.

В стаята бе хладно и сумрачно, по стените играеха потрепващи сенки. Гласът на Джейми беше дрезгав; а този на Бриана почти не се чуваше.

Внезапно тя го пусна и седна, като стисна коленете си, лицето ѝ бе тъмночервено от усилието.

— Сега, давай — казах аз. Натрупах бързо възглавници зад нея и я накарах да се облегне назад, извиках на Федра да ми донесе свещник.

Намазах пръстите си с олио и посегнах под ризата ѝ. Докоснах плътта, която не бях докосвала, откакто тя самата беше бебе. Започнах да втривам бавно и внимателно, да ѝ говоря, като знаех, че няма значение какво точно казвам.