Зовът на барабана [bg]

Джейми ме гледаше с празно изражение.

— А какво общо има това с кокошките?

— Ами нямам никаква представа. Питай Ватикана — посъветвах го.

— Мфффмм. А аз пък винаги съм харесвал свети Гуиньол. — Видях пламъчето в очите му и не устоях.

— И на какво е покровител?

— Ами молят му се против мъжка немощ. — Пламъчето стана по-силно. — Видях негова статуя в Брест; казват, че е там от хиляда години. И е чудотворна — имаше чеп като оръдейно дуло и…

— Какво?

— Е, не размерът е чудотворен — каза той и махна да мълча. — Не точно. Хората от града казват, че от хиляди години всички си отчупват парче от него като реликва и пак си е огромен както преди. — Ухили ми се. — Казват, че ако мъж има парче от свети Гуиньол в джоба си, може да изкара цял ден и цяла нощ, без да се измори.

— Не с една и съща жена, предполагам — казах сухо. — Това ме кара да се чудя с какво ли е заслужил канонизацията си.

Той се засмя.

— Всеки мъж, на чиято молитва е отговорил, може да ти каже това, сасенак. — Той се завъртя на стола и погледна през отворената врата. Бриана и Лизи седяха на тревата с издути около тях поли и гледаха бебето, което лежеше голо по корем на един шал, а дупето му бе червено като на павиан.

Бриана Елън, написах четливо, после спрях.

— Бриана Елън Рандал ли да пиша? — попитах го. — Или Фрейзър? Или и двете?

Той не се обърна, но сви леко рамене.

— Има ли значение?

— Може да има. — Духнах на страницата и загледах как лъскавите черни букви стават матови с изсъхването на мастилото. — Ако Роджър се върне — без значение дали ще остане, — и реши да признае малкия Анонимчо, предполагам, че тогава той ще се казва Макензи. Ако не се върне или не го иска, тогава бебето ще приеме фамилията на майка си.

Джейми мълча известно време, наблюдаваше двете момичета. Те си бяха измили косите в потока тази сутрин; Лизи решеше гривата на Бриана, дългите кичури лъщяха като червена коприна на лятното слънце.

— Тя се нарича Фрейзър — каза той тихо. — Или поне преди беше така.

Оставих перото и посегнах през масата, за да докосна ръката му.

— Тя ти прости — казах. — Знаеш го.

Раменете му помръднаха; не точно свиване, а несъзнателен опит да облекчи някакво вътрешно напрежение.

— Засега — каза той. — Ако мъжът не дойде?

Поколебах се. Той беше прав; Бриана му бе простила за неговата грешка, но ако Роджър не се появеше скоро, тя щеше да обвинява Джейми за това — и то не неоснователно, признах пред себе си.

— Да са и двете. Нека тя избере. — Не мислех, че има предвид фамилиите.

— Той ще дойде — казах твърдо — и всичко ще бъде наред.

Взех перото и добавих тихо:

— Надявам се.