Хиляда и една нощ. Том II
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Киряк Цонев
- Жанр: Древневосточная литература
Электронная книга - «Хиляда и една нощ. Том II». Краткое содержание книги:
— Аллах да те пази с две прегради, момко! Едната — от злините на този свят, а другата — от огъня на отвъдния. Ти спаси честта ми, стори ми добро и мой дълг е да ти се отплатя!
Насочи тя пръст към земята, която се разцепи, влезе в нея и почвата над главата й се затвори. Разбрах, че е от джиновете. По това време огън обхвана змея и той се превърна в пепел. Върнах се при братята си и им разказах какво съм видял. Намерихме вода и на сутринта капитанът вдигна котва, разпери платната, удариха по водата веслата. Пътувахме двайсет дни, без да видим суша или птица, и капитанът каза, че водата пак се е свършила.
— Да излезем на суша — може да намерим! — рекохме ние.
— За бога, объркахме пътя, не знам посоката, която ще ни изведе на суша! — възкликна той.
Обхвана ни голяма тревога, заплакахме и замолихме всевишния Аллах да се смили над нас. Пренощувахме зле. Когато зората освети наоколо, забелязахме висока планина. Зарадвахме се. Стигнахме до нея и капитанът каза:
— Хора, да излезем на сушата и да потърсим вода!
Всички излязохме да търсим вода, но никъде не намерихме. Тогава аз се изкачих на планината и видях зад нея висока стена. Извиках спътниците си и рекох:
— Вижте онази стена! Зад нея има град! Той не може да живее без вода! Да отидем там — ще намерим вода, ще купим нужните ни припаси и ще се върнем!
— Да не би жителите на този град да са съюзници на враговете на нашата вяра? — разтревожиха се хората. — Ако е тъй, ще станем техни пленници или ще ни избият! Няма помощ за излъгания, него винаги злини ще го гонят, както е казал един поет:
— Нямам власт над вас, но ще взема братята си и ще отида в онзи град! — рекох аз.
— Няма да дойдем с тебе! — възразиха братята ми.
— Тогава ще отида сам! Почакайте ме да се върна!…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Абдуллах бен Фадил:
Стигнах при градските порти. Видях, че това е град с чудесен градеж и красиви постройки: стените му — високи, кулите му — укрепени, дворците му — прекрасни, портите му — от китайско желязо, изковани и гравирани с изящни изображения. Видях каменна скамейка. На нея седеше мъж, в ръцете му — верига от жълта мед, а на нея — четиринайсет ключа. Разбрах, че това е привратникът на града, защото градът имаше четиринайсет порти. Пристъпих към човека и го поздравих:
— Мир вам!
Той не ми отговори. Поздравих повторно, потретих — никакъв отговор. Положих ръка на рамото му и рекох:
— Ей ти, защо не ми отговаряш? Спиш ли, ням ли си, или не си мюсюлманин?
Той дори не помръдна. Вгледах се и видях, че е от камък. Оставих го, влязох в града и видях човек край пътя — и той бе от камък. След туй съзрях възрастна жена, на главата й — кошница с дрехи за пране — не само тя бе от камък, но и кошницата, и дрехите в нея…
На пазара имаше продавач на зехтин — кантарът му бе готов за теглене, пред него — делви с най-различни видове олио и всичко — също каменно! Търговците седяха пред сергиите си, наоколо — жени, мъже и деца — и всичко от камък! Дюкяните бяха пълни със стоки, всички бяха каменни, а платовете сякаш бяха от нишки, плетени от паяци. Щом докоснех дреха или плат, те се пръскаха в ръцете ми на дребни прашинки. Видях множество сандъци — някои бяха пълни с кесии със злато. Взех една, тя се пръсна на прах в ръцете ми, но златото си остана, както си беше. Натоварих се, колкото можех да нося. Отидох на златарския пазар — и там хората седяха из дюкяните, някои от стоките им бяха из чекмеджетата, други — в ръцете им. Хвърлих всичкото злато, което носех, и се натоварих със златни предмети — колкото можех да нося! От златарския пазар излязох на пазара за скъпоценни камъни. Майсторите си седяха в дюкяните, пред всеки — масичка с най-различни камъни, по нея — рубини, елмази, изумруди, тюркоази и какво ли не още. Стопаните бяха също от камък. Хвърлих всички златни накити и се натоварих със скъпоценни камъни — колкото можех да нося! Съжалих, че братята ми не са с мене, за да си вземат от тези камъни, колкото искат. Излязох пред голяма порта, изографисана и украсена. Вътре имаше сграда. На скамейките пред нея седяха слуги, войници и велможи и всички — от камък! Влязох вътре и видях диван, препълнен с големци, везири и емири — всички бяха от камък. На трон от червено злато, обсипано с бисери и скъпоценни камъни, седеше цар с кесарска корона, обсипана със скъпоценни камъни, които бляскаха като малки слънца — и той бе от камък. След дивана се оказах във харема. Вътре имаше трон от червено злато, обсипан с бисери и скъпоценни камъни. На него седеше царица, на главата й — корона със скъпоценни камъни. Около нея бяха насядали жени. Един евнух се бе изправил с ръце, скръстени на гърдите, сякаш готов веднага да услужи с нещо. Диванът можеше да замае ума на всеки с чудесната си резба от дърво и злато, с прекрасните зографски изображения и великолепната си уредба. От тавана висяха прекрасни светилници от най-чист кристал, във всяка гънка на кристала блестеше скъпоценен камък. Хвърлих всичко, което носех, и започнах да обирам тези скъпоценности. Не знаех вече какво оставям и какво вземам.