Хиляда и една нощ. Том II
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Киряк Цонев
- Жанр: Древневосточная литература
Электронная книга - «Хиляда и една нощ. Том II». Краткое содержание книги:
— Ще делим и нека всеки си вземе дяла! — отговориха те…
Абдуллах се обърнал към двете кучета и ги запитал:
— Така ли беше, братя?
Те навели глава и замигали, сякаш искали да кажат „да“, и той продължил разказа си:
Доведох, о, емир на правоверните, човек на кадията, който да направи делбата. Той раздели помежду ни всичко, което бе оставил баща ни. Къщата и дюкянът съставляваха два от дяловете, всичко останало щеше да се изплати в пари. Аз си отворих дюкян, изложих в него платовете, които наследих, накупих нови с парите, които наследих от дела си от къщата и дюкяна. Завъртях алъш-вериш. Двамата ми братя пък купиха платове, наеха кораб и потеглиха за чужди страни.
— Аллах да ви помага! — пожелах им аз. — Моята печалба ще си дойде тук — нямам нужда от разходки!
Така живях цяла година. Започнах да печеля много — вече бях натрупал толкова, колкото бе оставил баща ни на всички ни. Веднъж си седях в дюкяна наметнат с две кожи — едната от самур, а другата от белки — бе зима, времето бе студено. Седях си така, когато се появиха двамата ми братя само по една риза на гърба, ушите им побелели, а зъбите им тракат от студ…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на Абдуллах бен Фадил:
Като видях двамата си братя на този хал, стана ми мъчно, прегърнах ги, заплаках. Подарих на единия кожата от самур, а на другия — кожата от белка, отведох ги в хамама, изпратих им дрехи. Заведох ги у дома. Бяха много гладни и им сложих софра. Нахраниха се те, ядох и аз с тях…
— Какво ви се случи? Къде е имането ви? — запитах ги.
— Отпътувахме по море! — отговориха ми те. — Отидохме в град Куфа. Започнахме да продаваме платове, които при нас струват динар, а там — двайсет. Търгувахме, спечелихме, много пари натрупахме! Но който пътува, той не е сигурен. Като посъбрахме имане, натоварихме го на кораб и пак отплавахме. На четвъртия ден морето се надигна, раздвижи се и се разплиска, набърчи се във вълни сребристи, корабът ни се блъсна в някаква скала и се разтрошиш. Паднахме във водата, всички, които бяха с нас, изчезнаха от очите ни, само ние двамата се отървахме. Аллах ни изпрати друг кораб, моряците му ни качиха на борда, тръгнахме от страна в страна, просехме, огромни мъки преживяхме, докато стигнем до Басра. Ако бяхме успели да донесем онова, което бяхме спечелили, щяхме да сме по-богати и от царя, но така ни е било писано от Аллах!
— Братя! — рекох. — Тези пари са били дар за вечния свят, а печалбата ви е, че сте живи и здрави! Бедността и богатството са само призрачни видения! Аллах да възнагради онзи, който е рекъл:
Братя, баща ни умря, но остави парите, които са у мене! Сега ще поделим пак така онова, което аз имам! — доведох човек на кадията, донесох всичките си пари и той ги раздели помежду ни и всеки взе по една трета. — Аллах благославя печалбата, спечелена в родината! — рекох аз. — Нека всеки отвори дюкян и да си гледа работата! Пък ако на някой нещо липсва — другите двама ще му го осигурят! — помогнах им да си отворят дюкяни, напълних ги със стока и казах: — Ето, продавайте, купувайте, пазете парите си! Яденето и пиенето ще бъдат от мене!
Направих така, че хората да ги уважават. През деня въртяха своя алъш-вериш, а през нощта спяха при мене. Не им позволявах да харчат от парите си. Обаче винаги когато си приказвахме, те възхваляваха гурбета, описваха какви печалби биха получили, убеждаваха ме да се съглася да тръгна с тях по далечни страни…
Така те продължиха да ме убеждават да тръгна с тях, докато един ден аз рекох:
— Абе май ще тръгна за ваш хатър!
Направихме съдружие. Накупихме платове, наехме кораб и потеглихме от Басра по морето разбушувано, от вълни развълнувано — който попадне в дълбините му, се е убил, който се измъкне, се е новородил. Пътувахме, що пътувахме от страна в страна, от град в град, въртяхме алъш-вериш, печелехме и натрупахме огромни богатства. Един ден стигнахме до някаква планина, там капитанът хвърли котва и рече:
— Излезте на сушата, пътници! Дано намерите някъде вода!
Всички слязоха от кораба, всеки търсеше вода. Аз тръгнах към върха на планината. И както вървях, видях бяла змия, която пълзеше забързана, след нея — грозен змей. Той я стигна, улови я, стисна главата й и тя изписка. Разбрах, че я насилва. Жално ми стана за нея, грабнах кремъчен камък, ударих змея по главата. Не усетих кога онази змия се претърколи и се превърна в млада девойка. Тя целуна ръката ми и каза: