Зовът на барабана [bg]

— О, гадост — рече тя немощно.

Джейми, интерпретирал правилно тези думи по изражението ѝ, бързо обърса с влажна кърпа лицето и шията ѝ.

— Наведи си главата между коленете, дъще.

Погледнах го яростно.

— Не мога… да си наведа… главата между коленете! — каза тя през зъби. После спазъмът я отпусна и тя пое дълбоко дъх, цветът на лицето ѝ се върна.

Джейми ме погледна и се смръщи притеснено. Направи колеблива крачка към вратата.

— Май най-добре да изляза, ако…

— Не ме оставяй!

— Но това… нали майка ти е тук…

— Не ме оставяй! — повтори тя. После се наведе и сграбчи ръката му, като я разклати за по-ясно. — Не можеш!

— Каза, че няма да умра. — Взираше се напрегнато в лицето му. — Ако останеш, всичко ще бъде наред. Няма да умра. — Тя говореше така уверено, че внезапен страх стегна вътрешностите ми като родилна контракция.

Тя беше едро момиче, силно и здраво. Не би трябвало да роди трудно. Но и аз бях едра и здрава, а преди двайсет и пет години бях изгубила мъртвородено дете в шестия месец, и едва не умрях. Може би щях да успея да я защитя от родилна треска, но нямаше защита срещу внезапен кръвоизлив; най-доброто, което можех да сторя при тези обстоятелства, е да се опитам да спася детето чрез цезарово сечение. Решително не поглеждах към стерилното острие на скрина, поставено там за всеки случай.

— Няма да умреш, Бри — казах аз. Говорех възможно най-утешително и сложих ръка на рамото ѝ, но тя сигурно усети страха ми под професионалната фасада. Изкриви лице стисна ръката ми така силно, че костите ми изстъргаха една в друга. Затвори очи и вдиша през носа, но не извика.

Отвори очи и ме погледна, зениците ѝ се бяха разширили, сякаш виждаше през мен в бъдеще, което бе достъпно само за нея.

— Ако умра… — каза и сложи ръка на издутия си корем. Устата ѝ се движеше, но каквото и да искаше да каже, не можеше да го изрече.

Надигна се на крака, после се облегна тежко на Джейми, сведе лице към рамото му и повтори:

— Татко, не ме оставяй, недей.

— Няма да те оставя, a leannan. Не се страхувай, ще остана с теб. — Той я прегърна и ме погледна безпомощно над главата ѝ.

— Вървете — казах на Джейми, защото видях, че не я свърта. — Разхождай я като кобилка с колики — добавих, когато той ме погледна неразбиращо.

Това я разсмя. Все едно се приближаваше до тиктакаща бомба, той уви плахо ръка на кръста ѝ и я повлече бавно през стаята. Като се имаха предвид значителните им размери, звучеше сякаш някой наистина водеше кон.

— Добре ли си? — чух го да я пита тревожно при първата обиколка.

— Ще ти кажа, ако не съм — увери го тя.

Беше топло за средата на май; отворих широко прозорците и ароматите на флокс и кандилки нахлуха в стаята, смесени с хлада и миризмата на влага от реката.

В къщата цареше атмосфера на очакване; нетърпение и лек страх под него. Джокаста вървеше нагоре-надолу по терасата на първия етаж, твърде нервна, за да може да седне. Бети надничаше в стаята през няколко минути, за да пита дали ни трябва нещо; Федра донесе кана с прясна мътеница, за всеки случай. Бриана само поклати глава, сякаш вгледана в себе си; аз си сипах една чаша, като наум проверявах дали всичко е приготвено.