Зовът на барабана [bg]

— Намерихте ли Макензи? — Още повече се подразни, че не може да обуздае любопитството си.

Тя го погледна бързо и предпазливо със златните си очи и пак се вгледа в ръцете му.

— Да. Той също ще дойде. Малко по-късно.

— Така ли? — Усети тона на въпроса му и се поколеба, после го погледна директно.

— Колко знаете?

— Всичко — рече той и изпита за миг задоволство, когато видя сепването ѝ. После устните ѝ леко се извиха.

— Всичко?

— Достатъчно — поправи се той иронично. — Достатъчно, за да се питам дали думите ви за завръщането на Макензи са плод на знание или на надежда.

— Наречете го вяра. — Без никакви предисловия тя развърза ризата му и я отвори, разкривайки гърдите. Сви ловко лист пергамент на фунийка и притисна единия ѝ край към гърдите му, а другия до ухото си.

— Моля ви, мадам!

— Тихо, не чувам — каза тя, като вдигна ръка. Продължи да движи фунията по гърдите му, като спираше от време на време, за да ги потупа с ръка или да натисне черния му дроб.

— Днес изпразвали ли сте червата си? — попита тя, като го натисна фамилиарно по корема.

— Отказвам да кажа — рече той и дръпна ризата си с достойнство.

Тя изглеждаше по-дразнеща от обичайното. Тази жена трябваше да е поне на четиридесет години, а все още нямаше и помен от остаряване, освен тънката мрежа бръчици в ъгълчетата на очите и сребърните нишки в нелепо огромната ѝ коса.

Беше по-слаба, отколкото я помнеше, макар че бе трудно да се прецени, когато бе облечена с варварската кожена риза и панталоните. Явно беше стояла доста време на слънце и вятър; лицето и ръцете ѝ бяха станали нежно кафяви, което караше големите златни очи да изпъкват още повече, когато ги отвореше напълно — както направи сега.

— Бриана каза, че доктор Фентиман е пробил черепа ви.

Той се размърда смутено под завивките.

— Така разбрах и аз. Опасявам се, че не съм бил в съзнание.

Устните ѝ потрепнаха леко.

— И по-добре. Може ли да погледна? Просто от любопитство — продължи с необичайна деликатност. — Не се налага от медицинска гледна точка. Просто никога не съм виждала трепанация.

Той затвори очи и се предаде.

— Нямам тайни от вас, мадам, освен състоянието на червата ми. — Наклони глава, за да покаже мястото на дупката в главата си, и усети как пръстите ѝ плъзват под превръзката, вдигат я и пускат въздух, който охлади спарената му глава.

— Бриана при баща си ли е? — попита той, все още със затворени очи.

— Да. — Гласът ѝ беше по-мек. — Тя ми каза… каза ни… отчасти… какво сте сторили за нея. Благодаря ви.

Пръстите напуснаха кожата му и той отвори очи.

— За мен беше удоволствие да ѝ услужа. Въпреки пробития череп.

Тя се усмихна леко.

— Джейми ще се качи след малко да ви види. Той е… говори с Бриана в градината.

Лорд Джон изпита лека тревога.

— А те… разбират ли се?

— Сам ще видите. — Тя сложи ръка зад него и с изненадваща за толкова фина жена сила го изправи. Точно отвъд балюстрадата той видя двете фигури в дъното на градината, свели глави един към друг. После се прегърнаха и се отдръпнаха, смеейки се заради тромавостта на Бриана.