Императрица Сиси

Вилата се намираше над морето, шумът на вълните беше мой постоянен спътник през умерено топлите дни и приятните нощи. Великолепните цветя и палми, мекият, галещ вятър и удобната, просторна къща бяха балсам за пренатегнатите ми нерви. Не подозирах, че съществуват такива места. Места, където слънцето грееше по-топло, а въздухът нахлуваше в изтерзаните ми дробове така леко и благотворно, че само няколко дни след пристигането ми мъчителната кашлица се подобри съществено, преди да изчезне напълно.

Направо не беше за вярване, че по същото време Виена бе обвита във влажна и студена мъгла, а жителите й бяха принудени да дишат пушека на хиляди комини. Красотата на слънчевия остров с неговите ухаещи горички от мимози и ведрото време ме покориха и тъгата ми отлетя от само себе си. Животът, с който уж бях приключила, се завърна с пълна мощ.

Първо, отново започнах да чета, още повече, че нямах повод да се опасявам нито от назиданията на Франц Йозеф, нито от критично вдигнатите вежди на майка му. И двамата не одобряваха, когато изучавах Русо, забравях за времето със стихотворенията на моя любим поет Хайне или се занимавах с Данте и Байрон.

Не бях в състояние да разубедя Франц Йозеф, който повтаряше, че четенето на тези „ексцентрични теории" ми причинява главоболие и ме навежда на глупави идеи. Ерцхерцогинята бездруго го смяташе за загуба на време. Двамата четяха само документи и това бе увредило вкуса им за всичко, което не е формулирано върху канцеларска хартия. Бяха лишени от усет за красотата на словото и за лечебната сила на поезията.

Разбира се, щяха да научат, че часове наред пренебрегвам забраната им, сигурна бях. Колкото и внимателно да бях подбрала придружителите си, Виена си оставаше близо. Не си направих труда да разбера кой информира ерцхерцогинята за начина, по който прекарвам дните си. Дали беше графиня Виндишгрец, която заместваше моята главна придворна дама в Мадейра? Или веселата Лили фон Хуняди, или графиня фон Турн унд Таксис, чиито роднински връзки стигаха до онзи княз фон Турн унд Таксис, за когото преди време се бе омъжила сестра ми Нене?

Трябва да беше някоя от тях. Защото редовните писма на Франц Йозеф преливаха от изпълнени с обич напомняния. Пожелавал ми да си почивам, а не да се преуморявам. И да не натоварвам прекомерно красивата си главица с неща, за които Господ не я бил създал. Свикнах да прехвърлям бегло тази част от писмата му и тутакси да я забравям.

Само за един човек обаче бях абсолютно сигурна, че не ме издава на Виена. Братът на графиня Лили – Имре. Старши лейтенантът от хусарския полк граф Хуняди изпълняваше длъжността на придворен кавалер в свитата ми. Предполагам, че по-скоро би жертвал живота си, отколкото да ми даде повод за недоволство.

В погледите му четях много повече от послушанието на един мъж на честта, който служи с радост на своята императрица.

Колкото да се опитвах да спазвам дистанция, през последните дни не бях така хладна към него, както подобава на императрица. Тъй далече от Виена, изведнъж се почувствах Сиси, а не Елиза или Императорско Височество. Толкова отдавна беше времето, когато някой се бе възхищавал безгранично от мен. Предаността на Хуняди беше точното лекарство, от което се нуждаеше жената в мен.