Императрица Сиси
- Автор: Шустер Габи
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Императрица Сиси». Краткое содержание книги:
– Императорът е здрав млад мъж, кой би го съдил, задето търси разтуха? Още преди да се ожени, виенските контеси и красивите актриси трудно устояваха на чара му. Има ли друг монарх, който да изглежда толкова добре?
– Значи е вярно, че е поканил полската графиня на лов? Какво ли са хванали двамата в Райхенау, а?
Просташки, тих кикот. После отново прозвуча гласът на главната ми придворна дама:
– Какво да прави човекът, при положение че тя заключва вратата на спалнята си? Нали знаем какви са мъжете, в крайна сметка и императорът е просто мъж, миличка.
Призля ми. Стаята се завъртя пред очите ми, кръвта забуча в ушите ми. Спрях да дишам. Образът на Франц Йозеф в обятията на чернокосата полякиня нахлу във фантазията ми така злостно и отчетливо, че насмалко не повърнах насред салона. Императорът ме мамеше публично, при това с одобрението на целия дворец! Какво да правя? Как да понеса злорадството, с което всички се подиграваха на нещастието ми?
Сбърках ли, че в крайна сметка не предприех нищо? Че допуснах да ме унижават, че страдах тайно? Гордостта не ми позволяваше да се възбунтувам. Тихо тъгувах по любовта, която някога ни свързваше. Продължавах да мълча, докато Виена се скъсваше да клюкарства как на огнената графиня й се наложило да отстъпи мястото си на някаква жизнерадостна актриса, а тя пък -на следващата услужлива красавица. Ненаситността на моя съпруг беше повод за възхита, не за укори.
Когато се срещах с Франц Йозеф на трапезата, по приеми, големи аудиенции, празненства и официални събития, аз се стараех да изглеждам невъзмутима, недокосната от мълвата. Императорът се държеше любезно, проявяваше загриженост и нежност, но на мен ми се струваше, че и това е просто театър. Все повече се превръщах в нямата, излишната, некадърната. Лицето, което сутрин ме гледаше от огледалото, ставаше все по-бледо и по-болнаво въпреки всички разходки с кон и гимнастически упражнения.
Виена и „Хофбург" ми бяха отнели куража да се боря с живота.
– Психическо заболяване? Моля ви, доктор Зеебургер, не говорете такива работи, иначе виенчани ще си помислят, че императрицата се е побъркала. Просто е малко странна, но тя винаги си е била такава. Не открихте ли нещо физическо, нещо по-реално?
– Ами... бронхите са леко засегнати и може би...
– Какво ми е, докторе? – Не можех повече да търпя ерцхерцогинята и придворният лекар на императора да си говорят над леглото и над главата ми, сякаш нямам нито мозък, нито уши.
– Белодробно страдание, Ваше Императорско Височество – угоднически отговори медикът. – Временно увреждане на бронхиалната система...
Тази диагноза сложи началото на цяла поредица от прегледи. Извървелите се след това лекари говореха и за сърдечно неразположение, малокръвие и охтика. Накрая престанаха да ми казват каквото и да било и обсъждаха въпроса само с ерцхерцогинята и императора.
Лежах в леглото си и чувствах как се топят силите ми. Първоначалното затруднено дишане прерасна в треска. Стомахът ми се бунтуваше, щом хапнех нещо, все по-често се питах дали не съм се запътила към преждевременния си край, дали няма да е по-добре да не съм жива...
Отдавна бях престанала да се страхувам от смъртта. Напротив, не беше ли тя решението на всички проблеми? Императорът бе получил своя престолонаследник, ерцхерцогинята властваше над децата ми. Какво още искаха от мен? Кой го беше грижа какво ще се случи с повехналата роза от баварските земи? Край на мечтите ми.
– Трябва да оздравееш, Сиси!
Франц Йозеф очакваше както от мен, така и от лекарите да се подчиняваме на заповедите му и да ги изпълняваме. Загрижеността му ме учудваше. Редовно се появяваше край леглото ми и всеки път се изненадваше, че още не съм на крак.
– Не мога да живея без моята Сиси – безпомощно обяви той в края на есента и се вгледа в тънката ми бледа ръка, сякаш там щеше да прочете кое кара челото ми да гори.
На езика ми беше да попитам: „Че ти не си ли живееш добре и без мен?", но пустата ми гордост за пореден път ме възпря да призная колко ме бе наранил. Не желаех да слушам извинения. Какво щяха да променят те? Злото беше сторено.
– Не бива да се поддаваш на лошите си настроения – посъветва ме Франц Йозеф, май все пак бе доловил потиснатата ми въздишка. – Ти си моята императрица, забрави ли?
– Лоши настроения? – за момент безсърдечието на това подозрение ме извади от апатията. Нима той предполагаше, че малтретирам клетото си тяло от чиста глупост? – Как можа да кажеш такова нещо?