Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
— Не мога просто да го освободя от командването — отвърна Арнос, — нямам причина.
— Досега — каза лейди Акватайн — той беше достатъчно умен, за да не се поддаде на манипулации.
— Няма да е трудно — каза Маркус. — Просто трябва да знаете къде да натиснете.
Глава 8
На Амара никога и през ум не й беше минавало, че ще й бъде трудно да е в крак с някого по време на полет. В края на краищата никой от онези, които беше виждала, с изключение на Върховна лейди Акватайн, не беше по-бърз и по-пъргав във въздуха от нея.
Амара печелеше състезание след състезание по време на престоя си в Академията. Никога не беше губила във въздушен двубой.
Но пък и никога не беше тествала своите умения с Първия лорд на Алера.
Първите минути Гай постоянно се издигаше пред нея, дори когато студеният северен вятър започна да ги отнася на юг с все по-голяма скорост. Гай бързо се издигна над облаците — със същото достойнство като всичко, което правеше. В течение на час тя едва успяваше да не загуби от поглед Първия лорд, дори с помощта на Сирус.
Амара се втурна с цялата скорост, на която беше способна, и за известно време съкращаваше разстоянието инч след инч — но само за известно време. После започна бързо да догонва Първия лорд, докато не се озова само на десетина ярда зад него.
Амара почувства удовлетворение от способността си да бъде в крак с него. Едва тогава тя осъзна, че силите на Сирус се поддържат от десетки малки вятърни фурии, които тя едва можеше да усети.
По времето, когато слънцето превали зенита си, тя беше разбрала, че в този специален вид пътуване грубата сила на Гай просто превъзхожда целия й вроден талант за летене и с труд постигнатото майсторство.
Той не само, че не отслабваше, но и запазваше скоростта с мрачна решителност. На няколко пъти Амара поглеждаше надолу към земята и всеки път забелязваше, че тя се носи отдолу много по-бързо, отколкото би трябвало, особено при тяхната височина.
Вятърът, който духаше в гърба им, постоянно се усилваше и Амара разбра, че Гай е призовал една от големите вятърни фурии на далечния север, за да ускори полета им — което можеше да има само неприятни последици за северните градове и села на Алера, в които арктическият студ сигурно отново се е завърнал — точно когато зимата започна да разхлабва хватката си.
Амара не можеше да прецени къде се намират — особено като се има предвид, че не знаеше накъде точно летят, освен че е „на юг“. Почти нямаше възможност да потърси някакви ориентири, които биха могли да й подскажат къде отиват. Но Първият лорд изглежда нямаше такива проблеми при определянето на маршрута си и полетът му беше плавен и безспирен.
По времето, когато слънцето залезе, Амара вече не губеше енергия за подобни мисли. Това беше всичко, което можеше да направи, за да поддържа концентрацията, която й беше нужна, за да остане във въздуха. Гай продължи да лети, без да се колебае и без да забавя скорост, сякаш самият той се бе превърнал в своеобразно безмилостно продължение на северния вятър.
Настъпи нощ и Амара нямаше представа как успява да се задържи във въздуха. Тя помнеше само ужасния студ, неописуемия глад и умората, граничеща с болка.
Най-накрая тъмният силует на Първия лорд — сега само черна сянка на фона на звездите — започна да се снижава.
По един или друг начин Амара успя да не изостане от него, когато те се гмурнаха в облаците, преминаха през тях и се озоваха в ситен, студен дъжд с лека мъгла. Те забавиха темпото, когато той прелетя около хълмиста местност, и тогава тя видя слаба светлина под тях — сред гъстите дървета висяха дълги, дълги ленти от някакъв жълто-зелен мъх.
Амара помнеше как кацнаха сред тези дървета, до горящ на земята огън, съвсем малък, даващ минимално количество светлина. Помнеше, че краката й отказваха да й служат след приземяването.
Гай застана пред огъня и се обърна към нея, а на лицето му едва се забелязваше загриженост. После той взе ръката й и я заведе до огъня. Недалеч от огъня имаше одеяло и натрупани големи камъни, предназначен да отразяват топлината. Амара почти се разплака, когато усети внезапната топлина.
После някой сложи чаша с топла супа в ръката й и тя я изпи толкова бързо, колкото можеше, без да се изгори. След това помнеше как благословеното одеяло я обгърна и милостивата тъмнина я погълна.
Събуди се по-късно от обикновено. Беше сутрин. Златна слънчева светлина проблясваше през бялата мъгла над главата й, като само от време на време горещите лъчи на изгряващото слънце успяваха да паднат на земята.