Фурията на принцепса

— Няма голяма тайна в това, алеранецо. Ние сме направили карти на техните местообитания около домовете ни. И ги уважаваме.

Тави вдигна вежди.

— И това е всичко?

— Пространството е важно — сериозно произнесе Градаш. — Територията на всеки от тях е определена и нейната защита е важна. Ние разбираме това. Левиатаните разбират това. Така че ние уважаваме границите на техните територии.

— Това усложнява навигацията.

Градаш сви рамене.

— Уважението е по-важно от комфорта.

— И освен това — студено каза Тави, — ако вие не ги уважавате, те ще ви изядат.

— Оцеляването също е по-важно от комфорта — съгласи се Градаш.

Наблюдателят отново извика отгоре:

— Земя!

Канимът изръмжа и те отново се обърнаха, за да погледнат напред.

— Там — изръмжа Градаш, — това е Кания.

Беше мрачна, черна земя, или поне така му се струваше на Тави от неговата гледна точка на палубата на кораба. Бреговата ивица представляваше непрекъсната стена от тъмен камък, издигаше се право от морето и приличаше на отбранителните стени на огромна крепост.

Над отвесните брегове от тъмен гранит се извисяваха мрачните очертания на покрити с облаци планини със снежни склонове, най-високите, които Тави някога беше виждал. Той подсвирна.

— Шуар — изръмжа Градаш, — цялата им забравена от кървавите врани област е една твърда замръзнала скала.

Сивият каним беше взел тази алеранска ругатня от Максимус и я произнесе без запъване.

— Това ги прави проклети побърканяци, разбираш ли. Те прекарват малкото летни дни в подготовка за зимата, а след това през цялата проклета зима се катерят по замръзналите планини, така че техните ловци рискуват да намерят безсмислена смърт в някоя пропаст. Когато донесат месото у дома, жените им го приготвят с подправки, от които целият кораб може да избухне в пламъци, и казват на скапаните копелета, че това е за тяхно добро.

Тави осъзна, че се усмихва, въпреки че се стараеше да не показва зъби.

Канимите и алеранците тълкуваха този жест по различен начин.

— Изглежда не ги харесваш много.

Градаш потърка брадичка с тъмните си нокти.

— Е. Това би било прекалено за потъналите в сняг и ядящи слайвове шуаранци, но поне не са мараулци.

— И мараулците ли не харесвате? — попита Тави.

— Любители на мръсотия, пълзящи през блатата, ядат гъби, които растат на дърветата — каза Градаш. — Никой от родените там не заслужава дори това да намери смъртта си в челюстите на полудял левиатан. Но каквото и да кажа за мараулците, те поне не са алеранци.

Тави избухна в смях, като този път показа зъбите си на Градаш. Канимът просто си направи много тънка шега. Или може би бе направил на алеранците завоалиран комплимент, сравнявайки ги с врагове, които Градаш явно уважаваше, след като им отдели толкова време и внимание за обидите си. Вероятно беше направил и едното, и другото. Сред канимите уважението към врага се ценеше също толкова, колкото и уважението към приятел, може би дори повече.