Лилит: Змия в тревата

Не криеше тъгата си по отминалите дни.

— Но как попаднахте тук? — подканих го да продължи.

Той изведнъж се върна в настоящето и ме изгледа сдържано.

— Твърде високо се възнесох. Прекалено много богомолци, прекалено много пари, а значи и прекомерна власт. Официалната църква започна да се безпокои. Все ме подминаваха при избора на архиепископ и пращаха разни глупави нищожества да ме командват. После се разтревожиха — и конгресът на Конфедерацията, и местните управници на много планети, където тепърва се установявахме. Започнаха да притискат църковните йерарси. Но нищо не можеха да ми направят, защото не нарушавах и един параграф от закона. Не смееха да ми отнемат сана просто така. Щях да започна отначало другаде, а и моето паство би се намесило, за да ме върне. Не искаха да се примирят с поражението си и затова им хрумна да ме изпратят като мисионер в Диаманта на Уордън — идеалното изгнание, от което завръщане няма. Но аз отказвах. Заплаших ги, че ще се отцепя с последователите си и ще образуваме отделно изповедание. И преди се е случвало, когато отците на църквата са затъвали в разкол. Разбира се, така само си изпросих ответния удар. Поиграха си малко с компютрите, изровиха някакви раздути обвинения, че съм злоупотребявал с църковните фондове и съм използвал религията за политически цели. И ето ме тук — заточен на планетата, където не исках да отида доброволно, захвърлен като най-обикновен престъпник…

Вече разбирах, че у отец Бронц наистина няма нищо обикновено.

— И въпреки това продължавате да сте мисионер? — попитах недоверчиво.

Лицето му грейна в усмивка.

— Да, в счетоводството може и да не ме бива, но подбудите ми винаги са били искрени. Вярвам и съм убеден, че Бог си служи с мен за своите цели. В цивилизацията църквата е светска и прогнила като самото правителство, но не и тук. На Лилит се върнах към основите — никакви санове, никакви храмове, само чиста вяра. Тук пред себе си имам множество езичници, а над мен — никого освен Всемогъщия Бог. — Той завъртя глава да огледа щъкащите по свои работи пешки и сниши глас. — Я ги виж! Що за живот е вашият? Няма надежда, няма бъдеще, само едно вкаменено „сега“. Ако не притежаваш силата, ти си пешка в най-буквалния смисъл на тази дума. Но нали и те са човешки същества! Жадуват да чуят обещание за нещо по-добро, дори да е отвъд сегашния им хал. На нищо не се надяват на Лилит и не могат да мръднат оттук, значи им остава единствено Вечността, за да намерят спасение. А пък на криминалните елементи, така да се каже, хора като мен са особено полезни. Кой друг ще чуе оплакванията им, колкото и жалки, и дребни да са, кой може да се застъпи авторитетно за тях пред господарите им? Само такива като мен, никой друг…