Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Гелел се ослуша. Чу единствено конете, които тъпчеха в сламата с копита. Тя се изправи, размърда дясното си рамо и примижа от болка.

— Кой е? Не ми казвай, че семейство Адал вече са се върнали от Тали? Трябва да се преоблека.

— Тихо… господарке.

Тя прибра камата в ножницата си, след което отмахна залепналата за лицето й дълга черна коса. Предницата на кожения й жакет беше потъмняла от пот. Взе един парцал, за да избърше лицето си. Представи си колко щяха да се ужасят, ако я видят такава — рошава и задъхана. Но какво значение имаше репутацията й? Все пак тя беше под опеката на семейство Селат, но не беше техен кръвен родственик. Хвърли парцала на земята и в същия миг от главната къща долетяха силни гласове. Викове?

— Какво има, Куин?

Той се върна при нея. В тясната ивица светлина, струяща през процепа между вратите, се виеше прах. Конете зад Гелел пристъпваха неспокойно. Куин не бе прибрал нито тясната си канска сабя, нито камата. Очите под рошавия сивкав перчем се стрелкаха из конюшнята, но нито веднъж не спряха върху нея.

Гелел чу трясък на дърво, тупкане на копита и дрънчене на метал — дуел с мечове! Тя хукна към вратите. Погледна през процепа и видя войници от малазанския гарнизон. Проклети малазанци! Какво правят тук? Гелел си пое дъх, за да извика, но Куин пусна камата си на пода и запуши устата й с ръка.

Как смее! Какво става? Да не би да е предател?

Гелел се опита да вкара лакът под брадичката му, но той успя да се извърти и да я вдигне през кръста, след което хукна към вътрешността на конюшнята, като през цялото време мърмореше:

— Тихо, момиче. Тихо, господарке.

Отвличане! Нима това беше някакъв малазански заговор? Но защо нея? За какво им беше притрябвала тя? Гелел се извиваше в ръцете на Куин и най-накрая успя да освободи ръката си и да изтегли камата. Но мъжът направи нещо на лакътя й — ощипа я, или я боцна с палец. Острието се изплъзна от напълно безчувствената и ръка. Как направи това? Куин вдигна камата и продължи напред.

Занесе я в едно от отделенията и нежно успокои кобилата, завързана там, след което разрита сламата и торта. Хвана двете й китки в едната си ръка, след което започна да опипва дървените дъски на пода.

— Трябва да се скрием — прошепна той. — Да се скрием от тях. Разбираш ли?

— Да се скрием? Трябва да помогнем! Да не си някакъв страхливец?

Куин я погледна ядосано.

— Снижете гласа си, Бърн да ви вземе! Или ще използвам това.

Той вдигна камата, но я държеше с дръжката напред.

— Защо трябва да се крия? Не съм важна.