Ноктите на Помирителя [bg]

Кимнах, за да му покажа, че идеята да убия единия от бойните коне не ми харесва, макар и да ми мина тази мисъл. Моят скоро щеше да падне от изтощение. Йонас постоянно трябваше да озаптява своя бял жребец, защото аз изоставах.

— Йонас, кръв ли искат?

— Не. Топлина.

Йонас обърна коня си надясно и го шляпна по хълбока с металната си ръка. Ударът сигурно беше силен, защото животното подскочи напред като ужилено. Прескочихме пресъхнало речно корито, спуснахме се по прашен стръмен хълм и излязохме отново на равен участък, където бойните коне можеха да развият добра скорост.

Зад нас се носеха ята като черни облаци. Те летяха на два пъти по-голяма височина от тази на дърветата и ако не гледах движещите се покрай мен треви, бих си помислил, че вятърът е попътен и им помага, а всъщност беше точно обратното.

Пред нас теренът се промени рязко. Появи се зелена ливада и аз свих с черния си жребец към нея, крещейки в ушите му и налагайки го с плоската страна на меча си. Животното беше обляно в пот и кръв, изподрано от счупени кедрови клони. Чувах зад нас Йонас да крещи някакво предупреждение, но не му обърнах внимание.

Направихме завой и през дърветата видях да проблясва река. Тогава забелязах нещо, което отдавна бях очаквал. Може би не трябва да си признавам, но аз вдигнах меча си към небето и извиках:

— Неговият живот срещу моя, Ново слънце! С помощта на твоя гняв и на моята надежда!

Уланът, който беше сам, разбра, че го заплашвам. Синкавият блясък на копието му стана по-ясен, когато препусна срещу нас. Макар и да се движеше доста бързо, черният ми кон кривна подплашено. Едно дърпане на юздите и той затъна в меката почва. Миг да си поема дъх и вече галопирахме в обратна посока срещу съществата, от които досега бягахме. Не знам дали Йонас разбра моя план или не, но ме последва (както бях сметнал, че ще направи), без изобщо да изостава или да намалява темпото си.

Едно от съществата размаха огромни крила и ни връхлетя. Приличаше на дупка, отворила се във Вселената. Беше по-черно от моя плащ и по-мрачно от занаята ми. Мисля, че се опита да нападне Йонас, но аз го разсякох на две, както бях направил с предишното. Отново ме блъсна гореща вълна, а знаейки вече откъде идва тази топлина, ми стана още по-неприятно. От краткия допир ми се повдигна. Дръпнах рязко юздите, за да насоча коня по-далеч от реката, страхувайки се, че мълния от копието на улана може да ме застигне в гръб. Бяхме излезли от пътя, когато то наближи, обгаряйки земята и подпалвайки едно голямо сухо дърво.

Дръпнах рязко юздите на коня, за да го спра и го изправих на задни крака. За момент погледнах към дървото, където допреди това кръжаха три черни същества. Вече ги нямаше там. Извърнах се към Йонас, страхувайки се, че може да са го нападнали.

Той ми показа с очи накъде бяха отишли. Бяха се скупчили около улана, който се опитваше да се защити с копието си. Мълния след мълния разсичаха въздуха, а след тях следваше силен гръм като след истинска светкавица. След всяка експлозия, с която той се опитваше да унищожи съществата, те ставаха все повече, а яростта и силата им се увеличаваше. Според мен съществата вече не летяха, а се носеха като тъмни сенки, скриваха се, после пак изникваха, всеки път все по-близо до нещастника. Докато преброя до три, те вече бяха се скупчили на лицето му. Той се катурна от седлото, а копието се изплъзна от ръцете му и падна встрани.