Драконите на сломеното слънце [bg]

Очите на елфа бяха сиви като гората край тях, но в действителност просто отразяваха смъртта, която виждаха, отразяваха мъката от непрежалимата загуба.

— Кой съм и защо произнасям името на майка си? — попита нетърпеливо Силван. — Нейният син, разбира се. — Залитна крачка напред и протегна ръка. — Но битката… Кажи ми как завърши битката! Как се справихме?

Елфът се отдръпна надалеч от търсещите му пръсти.

— Каква битка? — попита той.

Младежът просто се втренчи в него. В същия момент мярна раздвижване встрани от непознатия елф. От гората изникнаха още трима като него. Едва ли въобще щеше да ги забележи, ако не се бяха размърдали. Силван се запита колко ли дълго са стояли там. Не успяваше да разпознае лицата им, но това едва ли беше за чудене. Рядко се смесваше с долните чинове от войските на майка си. А и никога не го бяха окуражавали в това отношение, понеже един ден щеше да бъде техен крал и владетел.

— Битката! — повтори още по-нетърпеливо Силван. — През нощта ни нападнаха великани! Разбира се, трябва да…

Внезапно всичко му се изясни. Тези елфи не бяха облечени за война. Носеха пътнически дрехи. Разбира се, че не знаеха нищо за никаква битка.

— Сигурно сте част от най-далечните ни патрули. Връщате се тъкмо навреме. — Младежът замълча и се концентрира в опит да пробие през мъглата от болка и отчаяние в мислите си. — Нападнаха ни снощи, по време на бурята. Армия от великани. Аз… — Отново замълча и прехапа устни в нежеланието да признае провала си. — Бях изпратен да доведа помощ. Стоманеният легион има крепост близо до Сителност. Надолу по пътя — посочи отслабнало. — Навярно съм паднал. Поел съм по грешен път и сега трябва да се върна обратно, а вече нямам сили. Едва ли ще успея, но вие бихте могли. Отнесете това съобщение на военачалника на легиона. Кажете му, че Алхана Звезден Бриз е била нападната…

Младежът замълча. Един от елфите бе възкликнал едва доловимо. Водачът им, онзи, който пръв го бе заговорил, вдигна ръка, за да го накара да запази спокойствие.

Силван ставаше все по-раздразнителен. Разбираше, че изглежда просто ужасно в очите им, подобно на ранена птица, притиснала криле към тялото си. Но беше отчаян. Навярно вече преваляше средата на утринта. Нямаше да успее да продължи. Беше на път да рухне окончателно. Изпъна се и приглади наметалото, което съответстваше на сана и личното му достойнство. Произнесе с нетърпящ възражение тон:

— Вие служите на моята майка, Алхана Звезден Бриз. Сега нея я няма, но синът й Силваношей, вашият принц, стои пред вас от плът и кръв. От нейно и от мое име ви заповядвам да отнесете съобщението на Стоманения легион. Кажете им, че имаме нужда от тяхната помощ. Побързайте! Започвам да губя търпение!