На крачка от гроба [bg]

Яде трупове. Стомахът ми се обърна при тази мисъл.

— Ето. — Той посочи бара. Там имаше свободно място близо до призраците — или пък щеше да бъде политически коректно да ги наричам не съвсем мъртви? — Чакай там, вземи си питие. Нашето момче скоро ще се появи.

— Да не се побърка? — Мозъкът ми не можеше да изброи достатъчно бързо всички причини, които ми казваха да не постъпвам, както той ми нареди. — Това място гъмжи от чудовища! Не искам да ставам предястие!

Той се засмя тихо.

— Довери ми се, Котенце. Видя ли всички нормални хора, чакащи да влязат вътре? Това е специално място, както вече ти казах. Има най-вече вампири и гули, но има и хора. Това е част от обаянието. Хората, които идват тук, са избрани, иначе изобщо нямаше да знаят за клуба. Идват да се срещнат с неживите и дори позволяват да им източат малко кръв. Повярвай ми, има и такива, за които това е върховно изживяване. Цялата тая работа с Дракула, нали се сещаш. Но тук има строги правила. В заведението е абсолютно забранено насилието и са позволени само доброволно предложени хапвания. Може ли да се твърди същото за човешките клубове?

С тези думи той изчезна сред тълпата и не ми остави друг избор, освен да седна, където ми беше казал, и да зачакам жертвата си. Че как се очакваше от мен да го забележа тук? Сякаш „Шоу на ужаса“ и „Студио 54“18 си бяха уговорили среща.

Барманът, вампир, ме попита какво ще искам.

— Да си тръгна оттук — сопнах се аз и тогава осъзнах колко грубо се държах. — Ъ, извинявай… ъм… имате ли джин с тоник? Нали се сещаш… за нормални хора? — Само Блъди Мери ми липсваше. Така нощта щеше да е направо страхотна.

Барманът се разсмя и показа захапка без намек от дълги кучешки зъби.

— За пръв път ли си тук, захарче? Не се тревожи, напълно безопасно е. Освен ако не си тръгнеш с някого, разбира се. Тогава трябва да разчиташ на себе си.

Колко успокояващо. След като ме увери, че питието ми съдържа само обикновени джин и тоник — той ми показа бутилките, за да разсее подозренията ми, — аз го надигнах жадно, сякаш то бе вълшебен еликсир, който щеше да накара цялото това място да изчезне. Беше вкусно, всъщност най-добрият джин с тоник, който бях поглъщала. Барманът, чието име бе Логан, се усмихна, когато го похвалих, и ми обясни, че след сто години вече се е усъвършенствал в занаята.

— Барман си от сто години? — Кокорейки се насреща му, аз гаврътнах още една юнашка глътка. — Боже мой, и защо?

Той нехайно сви рамене.

— Работата ми харесва. Срещам се с нови хора, говоря през цялото време и не ми се налага да мисля. За колко професии можеш да кажеш същото?

Наистина, за колко? Определено не можех да го твърдя за своята.

— Ти какво работиш, млада госпожице? — любезно попита той.