На крачка от гроба [bg]

— Съжалявам, че те прекъсвам, но съм готова. Нали знаеш, имаме работа за вършене и така нататък.

Той ме погледна леко раздразнен.

— Сега е най-интересното. Тъкмо ще кажат присъдата.

— О, за Бога! Загрижен си за присъдата по дело за убийство, когато ние сме на път да извършим същото! Това не ти ли се струва малко парадоксално?

Той внезапно се озова пред мен, изстрелвайки се със скорост, на която и гърмяща змия би завидяла.

— Да, струва ми се, сладурче. Да вървим.

— Няма ли да се движим поотделно? — Никога не се движехме заедно, за да избегнем опасността някой да ни свърже.

Той сви рамене.

— Повярвай ми, никога няма да откриеш мястото. Това е един много различен клуб, по-особен. Хайде, да не караме джентълмена да ни чака.

Много различен клуб. Това бе най-меко изказаното твърдение, което някога бях чувала. Заведението се намираше далече от главните шосета, беше в края на явно рядко използван криволичещ път и бе разположено във вътрешността на звукоизолиран склад. За незапознати хора това бе просто поредният цех. Паркингът се намираше отзад и към него водеше само един тесен път между високи дървета, представляващи нещо като естествен портал.

— Какво е това място?

Ококорих очи, докато наближавахме вратата. Отвън имаше опашка от хора, чакащи да влязат. Боунс просто ги подмина, дърпайки ме със себе си към жената на входа, за която предположих, че е охрана. Тя беше висока и широкоплещеста като ръгбист, играещ в защита, и имаше лице, което щеше да бъде красиво, ако не беше толкова мъжествено.

— Трикси, липсваше ми — поздрави я Боунс. Тя действително трябваше да се наведе, за да му върне целувката по бузата.

— Мина доста време, Боунс. Чух, че си напуснал района.

Той се усмихна и тя му отвърна със същото, разкривайки златни предни зъби. Готино.

— Не вярвай на всичко, което чуеш. Така плъзват слуховете.

Промушихме се през вратата за възмущение на чакащите. Вътре бе тъмно, лъчове мъждива светлина проблясваха по тавана и аз на мига осъзнах какво е „различното“ на този клуб.

Тук всички бяха вампири.

— Какво, по дяволите, е това? — почти прошепнах, защото много от съществата тук имаха отличен слух.

Боунс безгрижно махна с ръка към помещението.

— Това, сладурче, е вампирски клуб. Всъщност дори си няма име, въпреки че местните го наричат „Хапка“. Тук идват всякакви същества, за да се срещат в безопасност, без да им се налага да крият истинската си същност. Виж, точно там, на бара, има неколцина духове.

Погледът ми проследи жеста му. Проклета да бях, ако там нямаше три прозрачни фигури, седнали на високи столове, изглеждащи като редовни клиенти на „Бар Наздраве“. Е, може би като призрачна версия на „Бар Наздраве“. Енергията, вибрираща от неживите посетители, ме караше да чувствам тялото си, сякаш съм докоснала оголен кабел.