На крачка от гроба [bg]

Ремаркето се отвори със скърцане и Тед се появи, облян от изкуствена светлина.

— Пристигнахме, друже. Дано сте се возили удобно. — Очите му блестяха, докато местеше поглед от Боунс към мен и обратно.

Веднага преминах в защита:

— Ние си говорихме.

Тед се ухили и видях как Боунс прикри усмивката си, когато се обърна към приятеля си.

— Хайде, старче. Колко се возихме… петдесет минути? Нямаше достатъчно време.

Двамата се разсмяха. Аз обаче въобще не виждах нищо забавно.

— Свършихте ли вече?

Боунс поклати глава, за да възвърне самообладанието си.

— Остани в ремаркето за минута. Има нещо, което трябва да свърша.

— Какво? — Любопитството убило котката, аз се надявах на различен изход.

— Бизнес. Имам да доставям глава и искам ти да не се замесваш. Колкото по-малко хора знаят за теб, толкова по-добре.

Разумно. Приседнах на ръба на ремаркето и заклатих крака, после махнах превръзката, за да разгледам отново китката си. Раната бе напълно заздравяла, кожата се бе възстановила, без да остане дори белег. Такава огромна разлика имаше между вампирите и хората, дори и за мелези като мен самата. Тогава защо разказах на Боунс неща, които не бях споделяла с никого другиго? Майка ми не знаеше какво се бе случило с Дани например. Тя нямаше да ме разбере. Всъщност тя нямаше да разбере много неща, отнасящи се за мен. Ако трябва да съм честна, повече криех от нея, отколкото й разказвах. И въпреки всичко това, поради някаква причина бях разказала на Боунс неща, които би трябвало да запазя за себе си.

След около трийсетина минути размисъл над това и чоплене на лака ми за нокти Боунс се завърна. Скочи в ремаркето, освободи мотора си и с една ръка го свали на земята.

— Скачай отгоре, сладурче. Готови сме.

— Ами колата? И трупът?

Качих се зад него, обвивайки ръце около талията му. Беше смущаващо да съм притисната толкова близо до него след отминалите моменти по-рано, но не ми се искаше да се размажа на асфалта. Поне ми даде каска, въпреки че самият той не носеше такава. Това бе едно от предимствата да си вече мъртъв.

— Тед ще вземе колата. Той ще я разфасова. Така си изкарва прехраната, не ти ли казах?

Не, не ми беше казал, но нямаше и значение.

— А тялото?

Той потегли толкова рязко, че трябваше да го стисна здраво през талията, когато моторът излетя на пътя.

— Част от сделката, ще го закопае вместо мен. По-малко работа за нас. Тед е умно момче, държи си езика зад зъбите и си гледа работата. Не се притеснявай за него.

— Не се притеснявам — изкрещях, за да надвикам вятъра. Всъщност бях уморена. Нощта бе много дълга.

До пещерата имаше два часа път и ние пристигнахме малко след три през нощта. Както обикновено, пикапът ми бе паркиран на около половин километър от входа й, защото не можеше да се справи с оставащата отсечка. Боунс спря до пикапа и аз веднага скочих на земята. Моторите ме изнервяха. Просто ги смятах за ужасно опасен начин за придвижване. Вампирите обаче не споделяха моята тревога, че могат да си докарат счупен врат или охлузена в асфалта кожа. Другата причина да бързам толкова бе проста — исках да се махна от Боунс колкото се можеше по-скоро. Преди да ме завладее нов пристъп на глупост.