На крачка от гроба [bg]

— Разбира се, сладурче. Напълни си главата с тонове информация, която никога няма да приложиш в истинския живот. Само помни — мъртвите момичета не могат да си взимат изпитите, затова не си и помисляй да занемаряваш тренировките си. Но не се тревожи. Ще се справим. Между другото, ето, заповядай.

Боунс извади непрозрачна найлонова торбичка от якето си, което, като се замислих, изглеждаше доста по-издуто от обикновено. Порови за кратко из нея и извади нещо зелено, което ми подаде.

— Твоят дял.

Ъ? Зяпнах множеството стотачки в ръката му с неверие, което скоро се превърна в подозрителност.

— Какво е това?

Той поклати глава.

— Дявол го взел, ама че си трудно маце! Един мъж и пари не може да ти даде, без да се дърпаш. Това, сладурче, са двайсет процента от наградата за главата на Серджо. Те са за твоето участие в доставянето на главата му. Виж, тъй като не обявявам доходите си, реших, че мога да ти дам сумата, която иначе бих платил на данъчните. Смърт и данъци. Вървят ръка за ръка.

Зяпах изумено парите. Бяха повече от онова, което можех да спечеля за шест месеца като сервитьорка или пък като помощник в овощната градина. А само като се сетя, че се притеснявах, че харча спестяванията си за бензин! Преди да промени решението си, аз набутах парите в жабката на колата.

— М-м-м-м, благодаря. — Какво се казваше в такива случаи? За миг си загубих граматиката.

Той се ухили.

— Ти си ги заслужи, сладурче.

— Току-що спечели доста пари. Сега ще се изнесеш ли от пещерата?

Боунс се изкиска.

— Затова ли си мислиш, че живея тук? Защото нямам пари?

Очевадното му веселие ме накара да мина в защита:

— Че защо иначе? Да не е „Хилтън“? Налага ти се да крадеш ток и да се къпеш в леденостудената река. Не мислех, че го правиш, защото ти харесва да гледаш как някои части от тялото ти се смаляват!

Ето това вече го накара да се разсмее.

— Притесняваш се за някои части на тялото ми ли? Позволи ми да те уверя, че те са си наред. Разбира се, ако не ми вярваш, винаги можеш да…

— Дори не си го и помисляй!

Той спря да се смее, ала очите му продължиха да блестят.

— Прекалено късно е, но да се върна на въпроса ти. Живея тук основно защото е безопасно. Мога да те чуя как се приближаваш, или който и да било друг, от километър и половина, а и познавам пещерата като петте си пръста. Ще му е трудно на някого да ми устрои засада, понеже това ще се обърне срещу него. Пък и е тихо. Убеден съм, че доста пъти шумът в дома ти те е държал будна. А и ми е подарък от приятел, затова я наглеждам, когато съм в Охайо, за да съм сигурен, че всичко е наред, както съм му обещал.