Обречена на ранен гроб [bg]

Един мъж се отдели от редиците и приближи към замъка. Беше среден на ръст, с прошарена коса и маниер на командир. Казваше нещо, но проклетите монитори нямаха звук. Стаята бе твърде подсилена за слуха ми, така че не можех и да чуя. Каквото и да бе, изглежда не беше добре прието. Боунс посочи недвусмислен пръст към човека и не беше показалецът му. Мъжът се изплю на земята, преди да се обърне и да се върне при другите.

Със или без звук, стана ясно, че преговори няма да има.

Първата от картечниците започна стрелба. Като един, вампирите скочиха във въздуха, а Родни управляваше своя собствена картечница. Бях облекчена да видя някои непознати лица да излизат от замъка и да се присъединяват към Боунс и останалите. Вампирите изчезнаха от екраните за няколко секунди, подновявайки атаката като бомбардираха гулите, сякаш телата им бяха нечовешки ракети. Когато излетяха в мъгла от скорост или гулите оставаха без глави на земята или бяха замаяни.

Това беше невероятна гледка. От бързите ми изчисления, имаше дванадесет вампира, които охраняваха замъка и всеки един от тях бе със силата да ръководи торнадо.

Само че, изглежда, не беше достатъчно. Гулите, които оцеляха след свирепата атака, не останаха замаяни за дълго. Те се отърсиха и подновиха мрачния си марш напред. Стъпка по стъпка, те изминаваха разстояние до замъка. Числеността им бе намаляла, вярно, но имаха очевидна непоколебимост. Боунс и другите може и да бяха страховити, но математиката си е математика. Не бяха много.

След около двадесет минути на ожесточени боеве, говорителят на гулите изстреля сигнална ракета, която освети все още затъмненото небе е пламък. Напрегнах се, ръката ми се притисна към безпощадния екран, сякаш можеше да окаже помощ. Не го направи, разбира се. И други войски започнаха да се появяват изпод ниските хълмове.

Изкрещях, скачайки и дърпайки вратата на заключения ми затвор. Тя дори не помръдна. Започнах да търся лоста за отваряне на този капан. Трябваше да има.

Сърцето ми биеше така силно, сякаш крещеше заедно с мен. Още сто гули току-що бяха дошли от прикритието на пейзажа. Атакуваха на две вълни, умен, смъртоносен план. Да изберат време точно преди разсъмване, когато вампирите са най-слаби. Да ги оставят да изхабят силата си върху първата част, изтощавайки я по-нататък. А след това, когато са изтощени, да ги убият.

А ето ме и мен, заключена в сейф, напълно безпомощна да направя каквото и да е, освен да гледам.

Звън разби концентрацията ми. С блъскащият ми пулс, действително изчаках секунда, за да разбера дали е истински или въображаем. Прозвуча отново и трябваше да газя из разхвърляните предмети, които бях хвърляла, за да намеря източника. Под някои дрехи беше мобилният ми телефон. Взех го е надеждата, надявайки се, че е Дон. Може би той щеше да помогне — да изпрати войски, дори и да не знаех, къде, по дяволите, сме.